Женското в душите ни и къщичките. Често с димящо коминче…

Мотайки се из facebook, тук-таме харесвам по нещо и го препубликувам за свой кеф. И аз – като всички други мотащи се из facebook.

По едно време се хванах, че много често прехвърлям на стената си изображения на къщи – обикновено са рисунки, бродерии, картини. Не са фотографии.

Това ми напомни една истинска история за отношението между жените и картинките на къщички. Но преди да я разкажа, да напомня, че твърде често „опитни зайчета“ в изследванията на психолози и когнитивисти се оказват студентите – просто защото на едно място са  струпани голям брой хора на сходна възраст, със сходно образователно ниво и пр. сходства. Така се образуват тъй необходимите на т.нар. „изследователи“ многобройни групи.

Хората от БИОХ нъм НБУ по едно време , ама доста дълго време, имаха навика да окачват в тоалетните кадастрони за рисуване с невербалната подкана „рисувайте, бре, пишете, драскайте – като във всеки кенеф!“. После ловко прибираха кадастроните и слагаха нови. А получения „материал“ пламенно изследваха. Като кажа, че повечето работници в БИОХ (а, не, сами си намерете що е то БИОХ!) са психиатри медици, започва да ви става весело. А?

Щъкащите из НБУ студентки и преподавателки обаче се обидиха (макар и година по-късно). И започваха да протестират: дискриминация!!! няма картони за рисуване в дамските тоалетни!!! ние не сме ли хора?! В този БИОХ са мили и любезни – доколкото шринковете може да бъдат определяни като „мили“ – и реагираха демократично. Наувесиха картони и при дамите.

Скоро престанаха. Белите кадастрони изчезнаха. Аз вече си бях съставила версия за това изчезване без право на преразглеждане, но за всеки случай попитах един млад биоховец защо така.

Ами защото жените се оказаха доста лицемерни или много честни, зависи как ще го погледнеш. Рисуват, да му се не видеше, само къщички с димящи коминчета, с пътечки, водещи към къщите, които пътечки се вият сред градинка… С котки по пътечките или по прозорците. Че дори и на покрива… Със слънчице изгряло над къщичката… С лаленца. И така до безкрай. Какво да им сменяш картоните, няма материал за изследване…

Абе, ясно ви е. Моята версия се потвърди.

Пустата му женска душица: може и да сънува един по-як, ако обичате, ама като я попиташ, веднага започва да ти отговаря за любов, семейство, дом… Дори ако я попиташ в нужника, на най-принизеното място („топос“, с извинение).

Моите къщи са прекрасно нарисувани, избродирани или апликирани от прекрасни художнички. И аз много ги харесвам. Много съм къщичка. Винаги съм била почитателка на един по-як, ако обичате. Но пък и винаги съм успявала да направя къщичка на всеки два квадратни метра, където съм попадала с мил на сърцето ми мъж. У дома си, у дома му, в палатка, на полянка, в хотел, под чадъра – навсякъде. Затова си викам – женското в душата ми е повече, отколкото е оловният войник, който ярко марширува пред публиката.

Целувки от моята къщичка ви изпращам!

Advertisements

3 thoughts on “Женското в душите ни и къщичките. Често с димящо коминче…”

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s