Никога вече…

Да, ходих и до котешкия магазин, и до човешкия, и до аптеката. Пия си сега питието с официални дънки и кокетно пуловерче. Даже с любими обеци. Никакви домашни шалвари. Никакви чехли.

Празнувам две неща:
Дорде вървяn с четирикатен парцал през устата и носа, замъгляват ми се очилата. И си представям как се спъвам, пльосвам си, пуквам си главата и две системи ликуват – пенсионната и здравеопазването. Устисках да не стане. Това е първото.
И другото: котката – от съклет да ме търпи непрекъснато вкъщи – счупи рамката на скъпоценна за мен снимка. И най-неочаквано в малкото магазинче на Маги и Наско се оказа, че има точно този размер, който ми трябва, и в точно този цвят, който харесвам.

В такива тежки времена най-жестока е липсата на истински близкия, на единствената ти огледална душа. Който си е избрал да живее сам, той има какво да си каже сам. А какво да си кажа аз, която преживявам страхотиите вече без него, единствения. Онзи, който бе с мен и в най-щастливото, и в най-стаховитото. Какво да си кажа… Само „никога вече“…

Талибанката. Спомен за зачулване

Всеки път като изляза зачулена, за да не ме подпукат Павлик-Морозовците и най-вече – за да не ме плюят непознати и да не ги плюя аз, сещам се за друго едно време на зачулване.

Тогава ми се налагаше мнооого време наред ден-през ден да ходя до „Токуда“. Хладна пролет, после жежък май. Болежката ми, която много се разлютяваше от студ и жега, беше тъкмо на муцуната и затова все бях с овързано с шал лице и отгоре с нахлупена шапка. Когато не можеше да ме закара любимият – такси. А тъкмо тогава беше на върха си големият страх от мюсюлмани терористи.

Такси шофьорите ме подминаваха рязко. А щом някой ме вземеше, първо изяснявахме факта, че не съм талибан. Толкова тъжно-забавни разговори съм си складирала за страха им да не закарат някъде терорист и да станат виновни за нещо страшно…

Умствени разсъждения на една уморена старица

  1. Старица, щото така ме нагласи почитаемото правителство чрез свои органи. Не казвам кои.
  2. Разсъждения в режим на криза и оттам – леко объркване на пространствени и времеви координации.
  3. Уморена от видеолекция, по-скоро упражнение, със студенти – понеже тези видеопредставления се оказаха по-уморителни от обичайните.

Част първа:

Свършва представянето пред камера и студенти (що студенти, като имаше само един мъж, ама на – така е прието в тоя мъжествен свят). Решавам: ще отида за хляб и котешка храна. Веднага ми звънва – защо сега, ма жено, като часът е 18:30, всички се прибират от работа и се стълпяват за храна. О, да – звънва друг звънец – не се прибират, не излизат и не се прибират. О, не – сещам се аз – живея в квартал, гъсто населен с добре платени млади деятели на чуждестранни фирми, значи са работили яко досега и наистина ще се стълпят за храна, след като са затворили софтуерите. Наистина така се и оказва.

Част втора:

Знам, че маските (ако не са с активен въглен, сиреч номер н’нам си кой си) спират само едрите сополи. Знам, че като си нахлузя хирургическите ръкавици и така попипвам стоките в магазина, нищо смислено не правя, понеже щом се прибера същите тези стоки ще попаднат в моя шкаф, в моя хладилник, в моите кутийки… Обаче слагам и маска, и ръкавици. Чула съм вече от други прононсирани за старици, че нещо много павлик-морозов се е навъдил и звъни на 112, като види гадно Boomer създание да върлува без маска и ръкавици.

Част трета:

Охранителят на магазина желае да ме напръска с дезифектант. Ръцете в хирургическите ръкавици, дето ей сега съм ги извадило от кутията. Гледа ме виновно, не пръска. Пазарувам си. Освен хляб за мен и храна за котката натоварвам още сто неща, неясно защо. Предимно шоколадови неща. Ясно защо.

Част четвърта:

Пуша цигара на чист въздух. Покрай тази дръзка постъпка решавам, че ще пия питието си официално облечена – т.е. в дънки, а не в домашни шалвари. Така и правя. Много е вълнуващо.

За съветите, дето ни ги дават българи от Рим, Берлин и Токио

А също и от Детройт, Чикаго и Торонто. От Мюнхен, Виена и Гармиш-Партенкирхен.

Когато в медийното пространство – най-вече в социалните медии, в личните и груповите блогове, включително и в блоговете, маскирани на списания, – чета пламенните съвети към българите в България, все едно и също виждат вътрешните ми очи.

Когато ми заобясняват от Рим, Берлин и Токио – а също и от … вж. по-горе – какво трябва да правим, за да сме достойно гражданско общество, за да не ни управляват царьове с изтекъл срок на годност, гавазите им, дечица и снахички на ЦК на БКП или прононсирани ДС-КГБ ченгесари, все едно и също виждат вътрешните ми очи.

(1) Виждат кадри от предаване на БНТ – Милчо Левиев за първи път в България след дълга невъзможност да стъпи тук. В студиото седи с Людмил Георгиев. Еди Казасян. Или Вили. Или и двамата – не помня. Не помня и имената на другия поканен. Ярко помня остарелите съсипани лица, болнавия изглед, липсващите хубави нови зъби… В сравнение с Левиев, свежар на същата възраст почти – не са седем или десет години съществената разлика във втората половина на човешкия век.

Съществената разлика е другаде. Тези тук бяха останали непреклонно верни на джаза, поддържаха равнището, поддържаха интереса на по-младите, отваряха очите на омаяни комсомолци – забълбуквани с тъпи мантри на тема „идеологическа диверсия“. Тези тук направиха възможно джаз фестивáленето. Най-сетне. С цената на… С цената на това да им дишат във врата ченгета, ОФ деятелки от квартала и инструкторки по културата от ГК на БКП… Да ги управлява „Концертна дирекция“ например…

А Милчо Левиев, който бе споделил в интервю, че заминал, за да не умре – прагът на търпението му бил нисък, беше правил каквото обича без да му дишат във врата ченгета, ОФ деятелки от квартала и инструкторки по културата от ГК на БКП…  Е, да, това се отразява благоприятно някак си не само на душата, ами и на кожата, на зъбите, на брадата, на осанката.

Тази картина си спомням, когато се зачета в мантрите и съветите на поредния пишещ свежар.

Що не дойде да ме съветва тук, където… Що не дойде да ме съветва тук, че да… Що не дойде да ме съветва тук, когато… Всеки може да си продължи след многоточията и без мен – наизуст ги знаете нужните фактологии.

(2) Като бях малка и глупава, все питах батковците – ама вие защо търпяхте, ама вие как допуснахте, ама вие защо не скочихте. Те пък ме питаха – а ти знаеш ли какво гласят чл. 104 и чл. 108; а ти знаеш ли как наричаха Леа, която толкова харесваш; а ти знаеш ли какво е от близкия ти да ти останат само горнището и долнището на пижамата, които набързо е свалил, когато са го вдигнали посред нощ за справка… А ти знаеш ли какво става в Старозагорския, ако речеш да се запалиш, за ти дадат най-сетне среща с адвокат…

Не знаех, естествено. Но можех и – да, можáх – да си сглобя картина. Картина, която виждат очите ми. И досега, когато вече не съм малка и глупава.

(3) Затова, щом ми навирят обвинителен пръст от Рим, Берлин и Токио – а също и от … вж. по-горе, – спомням си палатките, опънати първо при статуята на Летеца, спомням си червените бабички на свежа възраст, които като внасях вода на моя герой, лаеха подире ми: „бял хляб и луканка му носи тя, не е вода това в торбата“…

За какво учеха тези учители своите съграждани? За какво след многодневния глад един изгърмя с увредени бъбреци, друг го смляха от бой в мазето до мензата на Ректората? За какво… – За да се метнат техните съграждани да си избират за управители на държавата царьове с изтекъл срок на годност, гавазите им, дечица и снахички на ЦК на БКП или прононсирани ДС-КГБ ченгесари.

Та от тази карикатурна картинка да изнемощéят душите на днешните съветници – принципни и високогласни – и те да идат да ни съветват от Рим, Берлин и Токио… Не отиват за това точно: отиват да работят и да живеят, където решат. Което е прекрасно! Но все се чудя на навирения им пръст и на обвинителния им тон.

Явно още нещо ми е останало от онази малка и глупава, щом им се чудя… все още.

 

Да ви разкажа за Гонзо. За свободата. И къде е тя.

Ето това видео ми спомни за нашия Гонзо.
Вашите гонзовци не знам какви са, нашият беше риба таранка. Ако някой е чел за нашите котки, знае за котката Сузана, която живя с нас най-дълго и беше най-любвеобилната и нежна сиамка на света – направо антисиамка, ако вярваме на легендите за тяхното рязко коварство.

Сузанка беше кротка, мила и чутовно лакома. Не ядеше човешка храна извън пъпеш, печена тиква и обелки от краставица. Но по най-котешки начин обичаше риба. Снабдявахме я най-чинно и най-редовно – щото, нали, човек от семейството.

Отиваме веднъж с Андрей да пазаруваме. Въоръжени с голям сак – по-скоро висок, отколкото широк. Купуваме разни неща от района около женския пазар – там наблизо имаше гръцки магазин за прясна риба. Първо минаваме през него – кило цаца и кило таранка за Сузана. Пакетите попадат на дъното на сака, нали са първите. Отгоре им полека се натрупват целина, моркови, картофи, телешко от арабите, гумени постелки за кола от „Цар Симеон“. Два часа. Три часа. После кафе някъде по пътя обратно – четири часа. После – уф, у дома сме. Разпределяме плячката. Пет часа.

Най-сетне стигаме до пакетите с рибите. Пълним кухненската дълбока мивка с вода, за да ги измием. Аз съм от зодия рак – един досаден монковец, който никак не може да измие цаци и таранки заедно, в един купел. Значи – първо цаците. Пет часа и половина: понеже подсушаване, опаковане на малки порции за фризера…

Идва ред и на таранките. Те още в магазина, нали, са си мъртви. И ги пускаме в купела – за миене, не за кръщаване. След няколко минути едната рибка – разнасяна след гръцкия магазин още пет часа под целината и картофите, започва да се попремятва. И да плува. Трескаво. Леле!

Невероятният тарански герой получи 5-литров буркан на слънчево място на балкона. Получи кръщелното име Гонзо. Получи нашето възхищение и почит.

Месецът беше декември. Сузана стоеше до Гонзовия петлитров буркан на слънчевия балкон с часове. Наблюдаваше плувните му кръгове. И никога не бръкна с лапа да го измъкне с нокти като вилици, никога. Така друг наш котак сиамец беше измъкнал хамстерите от аквариума след многомесечни тренировки как да отхлупи капака. Сузана – не! Респектирана от Гонзовия подвиг или възкресение, тя го наблюдаваше кротко и дърго. Цяла зима.

Когато дойде топлото пролетно време, отидохме с буркана с Гонзо вътре на реката, която се влива в Панчаревското езеро. Пуснахме Гонзо на свобода. Не зная дали свободата му е позволила да оживее там, в езерото.

Андрей и баба му Невена са преживели край това езеро един от периодите на интерниране на зловредните народни врагове – съкрушената съпруга и малкото внуче на един убит от Народния съд български горд мъж. Андрей бе осъзнал около тези води какво е това свобода и колко е крехка тя. И колко струва. И колко трябва да са благодарни на властта, че ги е върнала от Добричко в Панчарево, понеже баща му загинал на фронта, въпреки злодейския дядо министър…

Панчаревското езеро не е единствената вода около София. Но моят Андрей, моят герой ни заведе там да освободим Гонзо – рибката таранка, която цяла зима ни носеше светлото усещане за това, че свободата е в гръбначния мозък на всяко, което има гръбнак.

Женското в душите ни и къщичките. Често с димящо коминче…

Мотайки се из facebook, тук-таме харесвам по нещо и го препубликувам за свой кеф. И аз – като всички други мотащи се из facebook.

По едно време се хванах, че много често прехвърлям на стената си изображения на къщи – обикновено са рисунки, бродерии, картини. Не са фотографии.

Това ми напомни една истинска история за отношението между жените и картинките на къщички. Но преди да я разкажа, да напомня, че твърде често „опитни зайчета“ в изследванията на психолози и когнитивисти се оказват студентите – просто защото на едно място са  струпани голям брой хора на сходна възраст, със сходно образователно ниво и пр. сходства. Така се образуват тъй необходимите на т.нар. „изследователи“ многобройни групи.

Хората от БИОХ нъм НБУ по едно време , ама доста дълго време, имаха навика да окачват в тоалетните кадастрони за рисуване с невербалната подкана „рисувайте, бре, пишете, драскайте – като във всеки кенеф!“. После ловко прибираха кадастроните и слагаха нови. А получения „материал“ пламенно изследваха. Като кажа, че повечето работници в БИОХ (а, не, сами си намерете що е то БИОХ!) са психиатри медици, започва да ви става весело. А?

Щъкащите из НБУ студентки и преподавателки обаче се обидиха (макар и година по-късно). И започваха да протестират: дискриминация!!! няма картони за рисуване в дамските тоалетни!!! ние не сме ли хора?! В този БИОХ са мили и любезни – доколкото шринковете може да бъдат определяни като „мили“ – и реагираха демократично. Наувесиха картони и при дамите.

Скоро престанаха. Белите кадастрони изчезнаха. Аз вече си бях съставила версия за това изчезване без право на преразглеждане, но за всеки случай попитах един млад биоховец защо така.

Ами защото жените се оказаха доста лицемерни или много честни, зависи как ще го погледнеш. Рисуват, да му се не видеше, само къщички с димящи коминчета, с пътечки, водещи към къщите, които пътечки се вият сред градинка… С котки по пътечките или по прозорците. Че дори и на покрива… Със слънчице изгряло над къщичката… С лаленца. И така до безкрай. Какво да им сменяш картоните, няма материал за изследване…

Абе, ясно ви е. Моята версия се потвърди.

Пустата му женска душица: може и да сънува един по-як, ако обичате, ама като я попиташ, веднага започва да ти отговаря за любов, семейство, дом… Дори ако я попиташ в нужника, на най-принизеното място („топос“, с извинение).

Моите къщи са прекрасно нарисувани, избродирани или апликирани от прекрасни художнички. И аз много ги харесвам. Много съм къщичка. Винаги съм била почитателка на един по-як, ако обичате. Но пък и винаги съм успявала да направя къщичка на всеки два квадратни метра, където съм попадала с мил на сърцето ми мъж. У дома си, у дома му, в палатка, на полянка, в хотел, под чадъра – навсякъде. Затова си викам – женското в душата ми е повече, отколкото е оловният войник, който ярко марширува пред публиката.

Целувки от моята къщичка ви изпращам!

Ивановденска история – история за едно Ивановство

♥ Баба ми Ивана родила с дядо ми Йордан 12 дечица. Отгледали двамата само двенки. Другите мрели едно след друго – кое на 4 месеца, кое на четири годинки… Преди години баба Дена ми показа подновената им паметна плоча и гледам – само 7 имена на дечица под техните. Питам защо седем, а Дена вика: ми писахме само кръстените!

♥ Казали на баба ми, че ще й очитавее детенце, ако го кръсти на себе си, на мъжа си или на кума си, ама ако е жив. Тя мислила как да е. Беше висока и суха жена, с ясносини много светли очи и много мълчалива. Като млада не знам, но характерът й сигурно не е бил по-малко суров и ярък, отколкото на старини.

♥ Та – мислила, мислила и решила най-сигурното – на себе си! То пък се родило в седмия месец. Хората казали на Йордан какво да прави. И той го правил цели два месеца – всяка сутрин отивал много надалече при касапи, които колели всеки ден за месо за продан. Купувал от тях току-що одраната овча кожа както е с кръвта и в нея завивали седмачето. Така оживяло. Понеже носело името на майка си, казваше тази Ивана.

♥ Баща ми Иван, седмачето, живя до 87 години след инфаркт на 49, инсулт на 58 и куп други щури бели. „Пукнатото гърне най-здраво бива!“ – казваше той.