Никога вече…

Да, ходих и до котешкия магазин, и до човешкия, и до аптеката. Пия си сега питието с официални дънки и кокетно пуловерче. Даже с любими обеци. Никакви домашни шалвари. Никакви чехли.

Празнувам две неща:
Дорде вървяn с четирикатен парцал през устата и носа, замъгляват ми се очилата. И си представям как се спъвам, пльосвам си, пуквам си главата и две системи ликуват – пенсионната и здравеопазването. Устисках да не стане. Това е първото.
И другото: котката – от съклет да ме търпи непрекъснато вкъщи – счупи рамката на скъпоценна за мен снимка. И най-неочаквано в малкото магазинче на Маги и Наско се оказа, че има точно този размер, който ми трябва, и в точно този цвят, който харесвам.

В такива тежки времена най-жестока е липсата на истински близкия, на единствената ти огледална душа. Който си е избрал да живее сам, той има какво да си каже сам. А какво да си кажа аз, която преживявам страхотиите вече без него, единствения. Онзи, който бе с мен и в най-щастливото, и в най-стаховитото. Какво да си кажа… Само „никога вече“…

Sponsored Post Learn from the experts: Create a successful blog with our brand new courseThe WordPress.com Blog

Are you new to blogging, and do you want step-by-step guidance on how to publish and grow your blog? Learn more about our new Blogging for Beginners course and get 50% off through December 10th.

WordPress.com is excited to announce our newest offering: a course just for beginning bloggers where you’ll learn everything you need to know about blogging from the most trusted experts in the industry. We have helped millions of blogs get up and running, we know what works, and we want you to to know everything we know. This course provides all the fundamental skills and inspiration you need to get your blog started, an interactive community forum, and content updated annually.

Талибанката. Спомен за зачулване

Всеки път като изляза зачулена, за да не ме подпукат Павлик-Морозовците и най-вече – за да не ме плюят непознати и да не ги плюя аз, сещам се за друго едно време на зачулване.

Тогава ми се налагаше мнооого време наред ден-през ден да ходя до „Токуда“. Хладна пролет, после жежък май. Болежката ми, която много се разлютяваше от студ и жега, беше тъкмо на муцуната и затова все бях с овързано с шал лице и отгоре с нахлупена шапка. Когато не можеше да ме закара любимият – такси. А тъкмо тогава беше на върха си големият страх от мюсюлмани терористи.

Такси шофьорите ме подминаваха рязко. А щом някой ме вземеше, първо изяснявахме факта, че не съм талибан. Толкова тъжно-забавни разговори съм си складирала за страха им да не закарат някъде терорист и да станат виновни за нещо страшно…

Умствени разсъждения на една уморена старица

  1. Старица, щото така ме нагласи почитаемото правителство чрез свои органи. Не казвам кои.
  2. Разсъждения в режим на криза и оттам – леко объркване на пространствени и времеви координации.
  3. Уморена от видеолекция, по-скоро упражнение, със студенти – понеже тези видеопредставления се оказаха по-уморителни от обичайните.

Част първа:

Свършва представянето пред камера и студенти (що студенти, като имаше само един мъж, ама на – така е прието в тоя мъжествен свят). Решавам: ще отида за хляб и котешка храна. Веднага ми звънва – защо сега, ма жено, като часът е 18:30, всички се прибират от работа и се стълпяват за храна. О, да – звънва друг звънец – не се прибират, не излизат и не се прибират. О, не – сещам се аз – живея в квартал, гъсто населен с добре платени млади деятели на чуждестранни фирми, значи са работили яко досега и наистина ще се стълпят за храна, след като са затворили софтуерите. Наистина така се и оказва.

Част втора:

Знам, че маските (ако не са с активен въглен, сиреч номер н’нам си кой си) спират само едрите сополи. Знам, че като си нахлузя хирургическите ръкавици и така попипвам стоките в магазина, нищо смислено не правя, понеже щом се прибера същите тези стоки ще попаднат в моя шкаф, в моя хладилник, в моите кутийки… Обаче слагам и маска, и ръкавици. Чула съм вече от други прононсирани за старици, че нещо много павлик-морозов се е навъдил и звъни на 112, като види гадно Boomer създание да върлува без маска и ръкавици.

Част трета:

Охранителят на магазина желае да ме напръска с дезифектант. Ръцете в хирургическите ръкавици, дето ей сега съм ги извадило от кутията. Гледа ме виновно, не пръска. Пазарувам си. Освен хляб за мен и храна за котката натоварвам още сто неща, неясно защо. Предимно шоколадови неща. Ясно защо.

Част четвърта:

Пуша цигара на чист въздух. Покрай тази дръзка постъпка решавам, че ще пия питието си официално облечена – т.е. в дънки, а не в домашни шалвари. Така и правя. Много е вълнуващо.

За съветите, дето ни ги дават българи от Рим, Берлин и Токио

А също и от Детройт, Чикаго и Торонто. От Мюнхен, Виена и Гармиш-Партенкирхен.

Когато в медийното пространство – най-вече в социалните медии, в личните и груповите блогове, включително и в блоговете, маскирани на списания, – чета пламенните съвети към българите в България, все едно и също виждат вътрешните ми очи.

Когато ми заобясняват от Рим, Берлин и Токио – а също и от … вж. по-горе – какво трябва да правим, за да сме достойно гражданско общество, за да не ни управляват царьове с изтекъл срок на годност, гавазите им, дечица и снахички на ЦК на БКП или прононсирани ДС-КГБ ченгесари, все едно и също виждат вътрешните ми очи.

(1) Виждат кадри от предаване на БНТ – Милчо Левиев за първи път в България след дълга невъзможност да стъпи тук. В студиото седи с Людмил Георгиев. Еди Казасян. Или Вили. Или и двамата – не помня. Не помня и имената на другия поканен. Ярко помня остарелите съсипани лица, болнавия изглед, липсващите хубави нови зъби… В сравнение с Левиев, свежар на същата възраст почти – не са седем или десет години съществената разлика във втората половина на човешкия век.

Съществената разлика е другаде. Тези тук бяха останали непреклонно верни на джаза, поддържаха равнището, поддържаха интереса на по-младите, отваряха очите на омаяни комсомолци – забълбуквани с тъпи мантри на тема „идеологическа диверсия“. Тези тук направиха възможно джаз фестивáленето. Най-сетне. С цената на… С цената на това да им дишат във врата ченгета, ОФ деятелки от квартала и инструкторки по културата от ГК на БКП… Да ги управлява „Концертна дирекция“ например…

А Милчо Левиев, който бе споделил в интервю, че заминал, за да не умре – прагът на търпението му бил нисък, беше правил каквото обича без да му дишат във врата ченгета, ОФ деятелки от квартала и инструкторки по културата от ГК на БКП…  Е, да, това се отразява благоприятно някак си не само на душата, ами и на кожата, на зъбите, на брадата, на осанката.

Тази картина си спомням, когато се зачета в мантрите и съветите на поредния пишещ свежар.

Що не дойде да ме съветва тук, където… Що не дойде да ме съветва тук, че да… Що не дойде да ме съветва тук, когато… Всеки може да си продължи след многоточията и без мен – наизуст ги знаете нужните фактологии.

(2) Като бях малка и глупава, все питах батковците – ама вие защо търпяхте, ама вие как допуснахте, ама вие защо не скочихте. Те пък ме питаха – а ти знаеш ли какво гласят чл. 104 и чл. 108; а ти знаеш ли как наричаха Леа, която толкова харесваш; а ти знаеш ли какво е от близкия ти да ти останат само горнището и долнището на пижамата, които набързо е свалил, когато са го вдигнали посред нощ за справка… А ти знаеш ли какво става в Старозагорския, ако речеш да се запалиш, за ти дадат най-сетне среща с адвокат…

Не знаех, естествено. Но можех и – да, можáх – да си сглобя картина. Картина, която виждат очите ми. И досега, когато вече не съм малка и глупава.

(3) Затова, щом ми навирят обвинителен пръст от Рим, Берлин и Токио – а също и от … вж. по-горе, – спомням си палатките, опънати първо при статуята на Летеца, спомням си червените бабички на свежа възраст, които като внасях вода на моя герой, лаеха подире ми: „бял хляб и луканка му носи тя, не е вода това в торбата“…

За какво учеха тези учители своите съграждани? За какво след многодневния глад един изгърмя с увредени бъбреци, друг го смляха от бой в мазето до мензата на Ректората? За какво… – За да се метнат техните съграждани да си избират за управители на държавата царьове с изтекъл срок на годност, гавазите им, дечица и снахички на ЦК на БКП или прононсирани ДС-КГБ ченгесари.

Та от тази карикатурна картинка да изнемощéят душите на днешните съветници – принципни и високогласни – и те да идат да ни съветват от Рим, Берлин и Токио… Не отиват за това точно: отиват да работят и да живеят, където решат. Което е прекрасно! Но все се чудя на навирения им пръст и на обвинителния им тон.

Явно още нещо ми е останало от онази малка и глупава, щом им се чудя… все още.

 

Да ви разкажа за Гонзо. За свободата. И къде е тя.

Ето това видео ми спомни за нашия Гонзо.
Вашите гонзовци не знам какви са, нашият беше риба таранка. Ако някой е чел за нашите котки, знае за котката Сузана, която живя с нас най-дълго и беше най-любвеобилната и нежна сиамка на света – направо антисиамка, ако вярваме на легендите за тяхното рязко коварство.

Сузанка беше кротка, мила и чутовно лакома. Не ядеше човешка храна извън пъпеш, печена тиква и обелки от краставица. Но по най-котешки начин обичаше риба. Снабдявахме я най-чинно и най-редовно – щото, нали, човек от семейството.

Отиваме веднъж с Андрей да пазаруваме. Въоръжени с голям сак – по-скоро висок, отколкото широк. Купуваме разни неща от района около женския пазар – там наблизо имаше гръцки магазин за прясна риба. Първо минаваме през него – кило цаца и кило таранка за Сузана. Пакетите попадат на дъното на сака, нали са първите. Отгоре им полека се натрупват целина, моркови, картофи, телешко от арабите, гумени постелки за кола от „Цар Симеон“. Два часа. Три часа. После кафе някъде по пътя обратно – четири часа. После – уф, у дома сме. Разпределяме плячката. Пет часа.

Най-сетне стигаме до пакетите с рибите. Пълним кухненската дълбока мивка с вода, за да ги измием. Аз съм от зодия рак – един досаден монковец, който никак не може да измие цаци и таранки заедно, в един купел. Значи – първо цаците. Пет часа и половина: понеже подсушаване, опаковане на малки порции за фризера…

Идва ред и на таранките. Те още в магазина, нали, са си мъртви. И ги пускаме в купела – за миене, не за кръщаване. След няколко минути едната рибка – разнасяна след гръцкия магазин още пет часа под целината и картофите, започва да се попремятва. И да плува. Трескаво. Леле!

Невероятният тарански герой получи 5-литров буркан на слънчево място на балкона. Получи кръщелното име Гонзо. Получи нашето възхищение и почит.

Месецът беше декември. Сузана стоеше до Гонзовия петлитров буркан на слънчевия балкон с часове. Наблюдаваше плувните му кръгове. И никога не бръкна с лапа да го измъкне с нокти като вилици, никога. Така друг наш котак сиамец беше измъкнал хамстерите от аквариума след многомесечни тренировки как да отхлупи капака. Сузана – не! Респектирана от Гонзовия подвиг или възкресение, тя го наблюдаваше кротко и дърго. Цяла зима.

Когато дойде топлото пролетно време, отидохме с буркана с Гонзо вътре на реката, която се влива в Панчаревското езеро. Пуснахме Гонзо на свобода. Не зная дали свободата му е позволила да оживее там, в езерото.

Андрей и баба му Невена са преживели край това езеро един от периодите на интерниране на зловредните народни врагове – съкрушената съпруга и малкото внуче на един убит от Народния съд български горд мъж. Андрей бе осъзнал около тези води какво е това свобода и колко е крехка тя. И колко струва. И колко трябва да са благодарни на властта, че ги е върнала от Добричко в Панчарево, понеже баща му загинал на фронта, въпреки злодейския дядо министър…

Панчаревското езеро не е единствената вода около София. Но моят Андрей, моят герой ни заведе там да освободим Гонзо – рибката таранка, която цяла зима ни носеше светлото усещане за това, че свободата е в гръбначния мозък на всяко, което има гръбнак.

Женското в душите ни и къщичките. Често с димящо коминче…

Мотайки се из facebook, тук-таме харесвам по нещо и го препубликувам за свой кеф. И аз – като всички други мотащи се из facebook.

По едно време се хванах, че много често прехвърлям на стената си изображения на къщи – обикновено са рисунки, бродерии, картини. Не са фотографии.

Това ми напомни една истинска история за отношението между жените и картинките на къщички. Но преди да я разкажа, да напомня, че твърде често „опитни зайчета“ в изследванията на психолози и когнитивисти се оказват студентите – просто защото на едно място са  струпани голям брой хора на сходна възраст, със сходно образователно ниво и пр. сходства. Така се образуват тъй необходимите на т.нар. „изследователи“ многобройни групи.

Хората от БИОХ нъм НБУ по едно време , ама доста дълго време, имаха навика да окачват в тоалетните кадастрони за рисуване с невербалната подкана „рисувайте, бре, пишете, драскайте – като във всеки кенеф!“. После ловко прибираха кадастроните и слагаха нови. А получения „материал“ пламенно изследваха. Като кажа, че повечето работници в БИОХ (а, не, сами си намерете що е то БИОХ!) са психиатри медици, започва да ви става весело. А?

Щъкащите из НБУ студентки и преподавателки обаче се обидиха (макар и година по-късно). И започваха да протестират: дискриминация!!! няма картони за рисуване в дамските тоалетни!!! ние не сме ли хора?! В този БИОХ са мили и любезни – доколкото шринковете може да бъдат определяни като „мили“ – и реагираха демократично. Наувесиха картони и при дамите.

Скоро престанаха. Белите кадастрони изчезнаха. Аз вече си бях съставила версия за това изчезване без право на преразглеждане, но за всеки случай попитах един млад биоховец защо така.

Ами защото жените се оказаха доста лицемерни или много честни, зависи как ще го погледнеш. Рисуват, да му се не видеше, само къщички с димящи коминчета, с пътечки, водещи към къщите, които пътечки се вият сред градинка… С котки по пътечките или по прозорците. Че дори и на покрива… Със слънчице изгряло над къщичката… С лаленца. И така до безкрай. Какво да им сменяш картоните, няма материал за изследване…

Абе, ясно ви е. Моята версия се потвърди.

Пустата му женска душица: може и да сънува един по-як, ако обичате, ама като я попиташ, веднага започва да ти отговаря за любов, семейство, дом… Дори ако я попиташ в нужника, на най-принизеното място („топос“, с извинение).

Моите къщи са прекрасно нарисувани, избродирани или апликирани от прекрасни художнички. И аз много ги харесвам. Много съм къщичка. Винаги съм била почитателка на един по-як, ако обичате. Но пък и винаги съм успявала да направя къщичка на всеки два квадратни метра, където съм попадала с мил на сърцето ми мъж. У дома си, у дома му, в палатка, на полянка, в хотел, под чадъра – навсякъде. Затова си викам – женското в душата ми е повече, отколкото е оловният войник, който ярко марширува пред публиката.

Целувки от моята къщичка ви изпращам!

Ивановденска история – история за едно Ивановство

♥ Баба ми Ивана родила с дядо ми Йордан 12 дечица. Отгледали двамата само двенки. Другите мрели едно след друго – кое на 4 месеца, кое на четири годинки… Преди години баба Дена ми показа подновената им паметна плоча и гледам – само 7 имена на дечица под техните. Питам защо седем, а Дена вика: ми писахме само кръстените!

♥ Казали на баба ми, че ще й очитавее детенце, ако го кръсти на себе си, на мъжа си или на кума си, ама ако е жив. Тя мислила как да е. Беше висока и суха жена, с ясносини много светли очи и много мълчалива. Като млада не знам, но характерът й сигурно не е бил по-малко суров и ярък, отколкото на старини.

♥ Та – мислила, мислила и решила най-сигурното – на себе си! То пък се родило в седмия месец. Хората казали на Йордан какво да прави. И той го правил цели два месеца – всяка сутрин отивал много надалече при касапи, които колели всеки ден за месо за продан. Купувал от тях току-що одраната овча кожа както е с кръвта и в нея завивали седмачето. Така оживяло. Понеже носело името на майка си, казваше тази Ивана.

♥ Баща ми Иван, седмачето, живя до 87 години след инфаркт на 49, инсулт на 58 и куп други щури бели. „Пукнатото гърне най-здраво бива!“ – казваше той.

Хубав хотел, хубави дни, лошо време и красоти в Балкана

Като ще започвам с хотел – ето линка, струва си да поогледате: „Par Avion“, Априлци, всъщност Острец

Ако да не валеше безпросветно, щяхме да се търкаляме честито ей тук:

kr kr

Понеже валеше, щом го обърна на валеж на пресекулки, плъзнахме наоколо и благословихме дъжда, че ни възпря от байсеновия мързел. Та видяхме това:

100_5566 100_5572

И това:

100_5580 100_5577

И такива неща:

100_5588 100_5594

И още много прекраснотии. Всред мокро и тихо спокойствие.

Текстът за кафето с цигарка, който не е за кафе и цигари…

Coffee_and_cigarette_by_Moitessier

В „Либерален преглед“

Ново издание на Центъра по семиотика на НБУ – „Дискурсите на дома“

Излезе новото издание от поредицата „Дискурсите на…“ – всяко от тях е резултат от двегодишна работа по проект към Югоизточноевропейския център за семиотични изследвания на НБУ.

Новото списание се казва „Дискурсите на дома“ и ще бъде представено официално на 8 септември 2012 г. в рамките на EFSS 2012 в Созопол.  Моят скромен принос – освен в редактирането на сборника, е свързан с безподобните софийски балкони – и с тези, по които виждаме само ипомеи и петунии, и с тези, по които виждаме предимно вапцани стълби и съхнещи черги. Какво надушваме и какво чуваме – друг въпрос. Статията всъщност използва балконите като примери да едни „Опозиции на съ-живеенето в дома град“. Е, имам и още нещо, но който иска ще си го намери  сам.

Първият проект беше „Дискурсите на бельото“ и завърши – след три многодневни  маратонски обсъждания, с електронно списание.

Следващият проект е посветен на пиенето и храненето, на питиетата и храните като културен феномен. Електронното издание се очаква.

Дотогава – наздраве! Четете и се увеселявайте – ако сте читатели. Ако не сте – гледайте картинките, може би главно онези в статията „Харемът…“, а?

За задъханите хвалебствия относно софийското метро, при които на някои им избива лига на устата

 Boyka Batchvarova  на 26 февруари 2012 г. в 12:55 ·

    За цели 89 секунди се загледах в телевизора, прикована от запенените хвалби що било убаво и големо постижението СОФИЙСКО МЕТРО. Направо паметник да им издигнеш на тия сите, дето го строиха под мое наблюдение таман 35 години (че и повече май)…

    Чешки инженери бяха казали най-колегиално на съпруга ми – но на чаша бира, извън протокола – десетина години след НАЧАЛОТО: „Да бяхте го възложили на нас, а не на руските колеги, досега да сме го докарали до Одеса вашето софийско метро!“ Вярвам им на чехите.

А онзи човек Стефан Софиянски беше сложил паметна плоча на едно вече затапено място на първата метростанция, която плоча гласеше, че той бил сключил договор с японското правителство. Простакулята не се сещаше колко е смешно да сравнява своята особа с японското правителство. Той кмет , те –  супер успешна държава… Дали с императора се е подписвал? Или с министър-предеседателя? Той – кмет, а? Но как да го уточни на плочата, как да пише я зам.-кмет на Токио, я зам.-министър на нещо си, я спонсор от друг вид. Тогава защо да има плоча…Ела, Боже, си прибери вересиите…

Та по повод пенливите струи лигав възторг относно знаменитото софийско метро – малко данни от най-баналното и просто място за проверяване (с препоръка към всичките журналета поне на това елементарно място да надничат):

„Първата метро-линия е била построена в Лондон през 1863 година и е била малко по-дълга от 5 километра. Първоначално композициите в него са били теглени от парен локомотив, който изпълвал с черен дим тунелите в следствие на не добра вентилация. По-късно, през 1890 година, в Лондонското метро е била построена и първата електрическа линия. През 1891 година подобно съоръжение е било построено и в Глазгоу, Шотландия.

Бостън е първият американски град с метро, открито през 1897 година. Първата подземна железница в Ню Йорк е построена през 1904 година.

В континентална Европа най-старата подземна линия е построена от френски инженери през 1875 година в Истанбул, но тя била с ограничена дължина и вагоните са били задвижвани от животинска тяга. Поради този факт най-често се приема, че първото метро в Европа е построено в Будапеща през 1896 година.“

Париж: „Първата линия (Porte de Vincennes – Porte Maillot) е пусната в експлоатация на 19 юли 1900 г. На тази дата линията е открита само с 8 от 18-те предвидени станции, като останалите 10 са отворени август същата година. Входовете на метрото са проектирани от Ектор Гимар в стил ар нуво. Декември същата година част от втората линия на метрото също е пусната в експлоатация. На 31 януари 1904 г. е подписан договор с друга компания, наречена „Дружество за подземен електрически железопътен транспорт Север-Юг в Париж“ (Société du chemin de fer électrique souterrain Nord-Sud de Paris) за изграждане на линия между Montmartre и Porte de Versailles. Тази линия е пусната в експлоатация на 4 ноември 1910 г.“

Ню Йорк: „Първата подземна линия на метрото е пусната в експлоатация през 1904 г., докато първата наземна е отворена близо 35 години по-рано. Големи части от системата (особено извън Манхатън) са издигнати на платформи (понтони) или преминават през просеки. Строителството в централните райони първоначално е постигано чрез разкопаване на улиците, докато на по-късен етап (при изграждане на по-дълбоките тунели в участъците Харлем и Ийст Ривър) са използвани машини за подземно копаене (т. нар. „къртици“) През 2005 г. Нюйоркското метро постига рекореден пик на превозени пътници за изминалите 50 години — 1,45 милиарда пътници.“

Москва: „Начало на експлоатацията – 15 май 1935 г. Почти цялата метросистема е подземна, макар че някои линии (1, 2, 3 и 4) пресичат Москва-река, като линия 1 пресича още и река Яуза. Общо има 5 открити метромоста и един покрит (през река Яуза), който представлява наземно продължение на тунела.Филевская линия (4) има два наземни участъка: между станция Смоленская и Киевская (с мост над река Москва) и между станция Киевская и Кунцевская (с няколко тунела). Има три наземни станции на линия Арбатско-Покровская, една на линията Таганско-Краснопресненская и четири надземни станции по Л1 (Бутовская).“

Правнуче грубо наруши ACTA

Правнучето грубо наруши АСТА в аспекта за авторските защити!

Американски художник и наследниците му са засегнатите!

Тригодишният Филип Е. продължава да бъде прикриван от близките си, които всъщност са и негови помагачи и/или съучастници. Тяхното съдействие пречи на оторизираните органи да наложат съответните наказателни мерки срещу заподозрения в нарушение на АСТА Филип. Във вторник следобед – около 17:30 часа, на домашния си адрес в град София, младият вероятен престъпник за първи път е оцветил няколко – свидетели твърдят, че са били  над четири! – картинки с изображения на Мики Маус. В един от случаите се подозира, че контурното изображение е било на Мини Маус. Баща и майката на заподозрения са осигурили материалните предпоставки на престъплението: книжка за оцветяване и цветни моливи, като бащата допълнително ги е подострил малко преди престъпните действия на Филип Е. Прадядото и прабабата на младежа са проявили престъпна небрежност, като са похвалили Ф. Е. и са си отишли набързо, вместо да алармират органите като съвестни граждани. На интервю се е съгласила единствено съседката на семейството на заподозрения, и то само защото тя  е тяхната семейна адвокатка. Очаква се развитие по случая. Обществеността се надява, че ще най-сетне има осъдени.

За котките и за любовта, за загубите и прощаванията

Винаги сме имали котки – казваме гордо в нашата фамилия. Така де, истина е: от моето късно детство насам е все така. Обичам котките, свободни, нахални, безподобно самостоятелни и безукорно чисти. Кучетата са сладури, могат да те умилят до сълзи, но се подмазват от сърце, с любов и с твърдата вяра, че така трябва. Котките се подмазват дистанцирано и презрително (когато го правят).

Но не заради тези неща или заради тям подобните се присетих за нашите котки днес. Сара се пресели във вечните сиамски ловни полета вчера, та… Загубите, прощаванията…

Да имаш винаги котки, означава да се простиш с много котки през дългия си човешки живот… Те живеят най-много 15-18 години при отлични обстоятелства. А обстоятелствата невинаги са отлични, нали… И за тях, и за нас.

Джулая Морнинг беше с нас, докато не се поболя много – беше млада и силна, вършееше из градинките около блока ни с нейното накривено над бялата муцуна черно калпаче и с черното си наметалце на гърба. Имаше черно и на лапите – като ботушки. Но се върна болна след поредната котешка дълга разходка. Татко ми се уплаши, че с нещо ще зарази децата му – тогава я нямаше днешната многотия от ветеринарни клиники, а го нямаше и днешното отношение към домашните животинки – повечето жители на софийските апартаменти помнеха котки и кучета , отглеждани при „дворен“ режим , съвсем различно е… Е, татко я занесе в обширния и много добре ограден двор на мястото, където работеше – насред центъра, но с висока ограда и с много скрити местенца в подземията на голямата сграда. Там, увещаваше ни той, имало много котета, портиерите ги хранели, можело и да оживее… След два-три месеца ни каза, че Джулая Морнинг не само живнала, но и станала тартор на цялата котешка тайфа в този обширен софийски двор… Тогава не знаехме думата „прайд“. Отидохме с батко ми да я видим – наистина, беше юнак и половина. Но вече не живееше с нас…

Елизабет Тейлър дойде у дома в кожена дамска шапка, обърната с косъма навътре, смучеше фитили от козината на шапката, мъркайки гръмко, и беше много дребничка. Гаджето на брат ми му я подарило, а името й идваше от поразителната портретна прилика с Елизабет Тейлър. Беше прекрасна котарана с дълъг косъм и сини очи, с бледи-бледи сиви тигрови шарки. Брат ми ходеше по срещи с момичето, а у дома Лизи му напомняше за срещите… Момичето от класа на брат ми ни подари радост. Момчетата от моя клас обаче обесили Елизабет Тейлър с експериментална цел… Тя изчезна един ден и не се върна. Не я намерихме. На следващата есен Златното зъбче от моя клас с особен блеснал поглед и с нещо странно между срам и гордост в гласа си призна, че я убили с други двамина. Знаели, че е моята котка. Знаели, че се казва Елизабет Тейлър. И ме гледаше право в очите, сякаш да види някакви неща там – като в тъмни води. Или неговите очи ми се видяха като тъмни води. След много години, вече със семейства и с деца, се опитахме да се сприятелим семейно, по комшийски. Баници, кюфтета, тостове… Не, не стана. Това си беше същият човек, който… Въпреки сладката жена и милото им бебче…

Дашенка и Чернушка дойдоха да зарадват вече дъщеричката ми в нейното детство.

Чернушка си беше черна от първия до последния косъм, кльощава, гъвкава, мълчалива. Страхотна котка. На второто лято отиде уж за няколко месеца на вилата с баща ми. Роди черни чернушки и заложи голямо и дългогодишно черно петно всред прайда от рижо-тигрови дебелаци в това село, край което беше къщурата. И остана там някъде, спряла да се навърта край татко даже.

Същата зима Детето донесе нещо топчесто, пухесто, чипомуцунесто, намерено да мръзне в ранните студове край храстите под нашия партерен прозорец. Четяхме тогава на Детето за Дашенка на Карел Чапек, та затова котето получи кучешкото човешко име на Чапековата Дашенка. Дъщеря ми имаше особени изисквания към придворните си четци: всяка книжка, независимо колко е дълга, трябваше да й се прочете на глас два пъти подред без прекъсване, докато се пристъпи към друга история. Така дълги истории като тази на Емил от Льонеберя обхващаха, да речем, цял месец. Дашенка е кратка история, но пък я прочетохме четири пъти едно след друго – два пъти аз и два пъти майка ми. И котето бе наречено Дашенка. Но животът е шарено колело. За по-нататъшното развитие брат ми разказва така: „Дашенкааа, Дашенкаа, Дашенка! И по едно време като провеси тази Дашенка едни топки – то било котарак!“ Е, и стана Дашо. Хем на нас, възрастните, ни беше лесно да се подсещаме защо… Така де, само една буква разлика!

Мина още някоя годинка, Детето започна да ходи с баба си и дядо си, вече и двамата пенсионери, за по-дълго на къщата край онова софийско село, дето Чернушка му пусна черно-кльощестия си ген. И Дашо с тях. Вихреше се там, навирил опашката – нали отлично хранен и гледан в младостта си, беше най-якият мъжкар наоколо. Наплоди мъхести и топчести големоглави котаци по целия хълм. Обаче – гледаме – прайдът намалява. Питахме се какво става, котки не чезнат така лесно, храна имат бол в селските плевни и дворища, а и яко ловуват край общия овчарник. Какво ли ставаше? Дочула майка ми, като слизала в селото за хляб и мляко, за едни съседи от нашия хълм, че хващали котките и им обработвали за продан кожите… Е, не! Не, ама да – за две есени изчезнаха всичките котета. Които са очитавели, не стъпваха в близост до тази местност, въпреки че преди това знаеха – без две-три кила кокоши глави и толкова фенери не се качваме на вилата. Ама ония победиха! Не че такова е първица. Не беше и за последно в моя живот да видя как побеждават тези…

Поотрасна Детето, бяхме се разделили с баща му, то имаше много за преглъщане, та някак си не усети година-две без котка вкъщи. И аз май си имах други кахъри покрай дъщеря си, не че си няма коте…
Но ето- мъжът, който идваше да извежда майка й и при когото тази майка започна често да чезне, донесе един ден истински сиамец, дългокрак слабоват мъжкар – и той като него самия. За всеобщо увеселение котешката част на фамилията бе възстановена в лицето на Мачо, понякога наричан Ечо. Честито си живееше Мачо с нас и всичко си беше много котешко… Но… Тук идва трудното. Трудното е, да кажа, че Мачо се спомина млад и красив, в разцвета на силите си – по моя вина. Партерният ни прозорец даваше ход на всяка наша котка към междублокова китна градинка с много рози и с много храсталак. Грапавата стена позволяваше на мачките ни да се връщат обратно с марш на скок без особени затруднения. Мачо нямаше никакъв интерес към дворищата обаче. И веднъж, изнервена от мецането му в търсене на несъщестествуваща в нашия апартамент сиамска булка, го изпроводих да си търси по-проста булка навън. Кой да ти знае, че сиамците не щат прости булки, кой да ти знае, че трябва да му намеря сиамка, която да мирише на къща, а де- кой да ти знае! Котаракът ни се намери след четири дни под нашия прозорец, изнемощял отглади, понатупан от уличните котаци и… болен. Бре доктори, бре инжекции, бре грижи, но животинката угасна в мъки. Едно от нещата, заради които ще ме тури на лошия кантар дядо свети Петър е смъртта на този Мачо, недогледаните му ергенски неволи… Не е единственото, колко ли неща недоглеждаме, недооценяваме, недопреценяваме всички. И като всички и аз. Но това, последното – то е най-последното възможно извинение – сиреч невъзможното.

Преместихме се с Детето и с онзи мъж, дългокракия слабоват мъжкар, да живеем заедно. Нагласихме си дом, започнахме да си подреждаме заедното. И веднъж дъщеря ми рече: „Ха, никак не е честно! Вие спите по двама, а аз спя по самичка! Искам коте!“. Бях чула от едни дами в института за едно женско мило коте, че нещо все не му върви – от три къщи го връщат. А там, където го връщат, живеят майка му на котето, другите й котета и три кучета. Но в първата къща, където го дали, студентките се усетили, че като си пътуват в провинцията честичко, котката е сама и гладна. Върнали го. Взел го един млад мъж, ама той живеел с татко си, а таткото казал: „Или аз, или котката!“. Сиамчето пак се намерило при трите кучета и при майка си с котилото. Взела го после една жена, сама жена към 35-те… Ама го върнала – цапало из къщи, не искало да спи самò в банята, на мебелите се качвало, ти да видиш!… Хе-хе, не е знаела тя какво е да ти се гушне и да ти мърка котараче. Или да се заиграе шеметно с някоя хартийка – до премятане през глава. Не е знаела, а и не е поискала да научи. Върнала го котето… И тогава изгряхме ние с моята щерка: пътувахме дъъълго с едни тролеища, стана тъмно комай, намерихме блока, намерихме хората и си отнесохме в една червена раница Сузанка и едно червено пластмасово кръгче от капачка на кока-кола, че й било любимата играчка. Хората ни я дадоха, но като ги гледах и слушах, да имаше един чалъм – щяха да имат още пет котки и още три кучета, такива хора бяха.

Сузана, щом посвикна у нас, бутна елхата. И така се записа като пълноправен член на семейството. Едричка, дебеличка като за сиамка, красиииива-красива и много гальовна. Един колега рече за нея веднъж, седнал на дивана у нас – „Много ви е декоративна котката!“. Сигурно и той като онази жена не беше свикнал с гледката на горделивата замръзнала поза на котка, увила дупето и задните лапи с опашка, изопнала гърба и предните лапи и навирила главата, вторачена изпитателно в човека, който й е най-непознат. Позата, в която котката сякаш обяснява с езика на тялото си, че ти, човеко, си тук, на тоя свят, за да я храниш. И да я увеселяваш. А не обратното.

Сузана роди 13 котета, пазя телефоните и немалко от адресите на хората, на които сме подарявали котетата й – с много обмисляне, с много проверки: стават ли, искат ли наистина коте, да не се подиграят него и т.н., и т.н. Никакви обяви – кой знае за какво ще ни го вземат котето – не! Само от ухо на ухо да се чуе, само сред приятели котколюби и приятели на котколюби.

Сузанка живя с нас 13 години. Накрая беше болна, беше на инжекции и на системи у дома – на системи, защото се надявахме – все пак болестта й беше бъбречна, та можеше… Ама не можа. Обаче можа (без системи) да дочака след първата си тежка криза Детето – дочака да си дойде от чужбина студентката, нейната стопанка, дето не искаше да спи „по самичка“, да изкарат заедно коледната ваканция, да я изпроводи обратно към Италия. И тогава да си отиде там, дето отиват котките подир смъртта си.

Там, където работя, живееше придворна котка на всеобщо отглеждане – Пешо. Снежнобяла, дълга – с дълъг гръб и дълги крака, с дълга опашка, красавица. Нарекли я Пешо, преди да разберат, че трябва да е Пешенка. Пешо поминуваше покрай студентите, покрай преподавателите и служителите, покрай петте кафенета, по двора, в околностите. Как оцеляваше такава свежнобяла, чак светеща в тъмното – явно с много акъл. Беше опитна и ловка котка, виждали сме я как разчиства от навлеци около ресторанта в двора ни – дори ако навлеците са 15-килограмово черно рошаво куче или някой сбъркан вълчак… И си раждаше котетата на топло в мазето, а на двайсет и четвъртия час ги примъкваше в офис 122, където имаше освободен за нея шкаф в библиотеката – с постелка, с водичка и с храничка. Шест пъти видях котилата й – три снежнобели и едно бяло с черен калпак и с черно наметалце. Завидна привързаност към таткото, викам аз. Само в последното й котило, преди да я попилее някакъв камион пред оградата ни, имаше две снежнобели и две с черни капици. Беше ни талисманче тази Пешо, още се носят разкази за нея.

Е, от предпоследното Пешово котило взехме за наше едно от белите котета. Ама най-умното. Аз познавам кое е най-умното коте по едни много прости признаци. Разказах ги на моята приятелка от 122 офис – да следи. Тя не ги знаеше, защото не е коткарка, тя си имаше куче. Обясних й: едното от котетата първо ще започне да цица, когато другите спят, ще си цица самò и на воля, вместо да се блъскоти със сестричките и братята си. Едното от котетата първо ще започне да спи настрана – някъде зад шкаф, някъде под маса, зад кошче – но далеч от другите, на скрито – да не го открие врагът, ако дойде. Едното от котетата първо ще започне да яде от майчината си храна: от сухите трошки, от кремвиршите, от кашкавалеца, докато другите още бозаят и нищичко не знаят за световните благии. Ето това коте, рекох аз на приятелката си, е умното коте – то ще е за мен. Приятелката ми е твърде умна жена, математичка, наблюдателка от класа, идентифицира лесно моето котешко момиченце и… така у дома дойде Реджина.

Реджина е снежнобяла като майка си Пешо, пращи от здраве и желание за живот и от мерак за юнашки бойни действия, които ние, човеците, поради глупостта си наричаме „пакости“. Тя е най-своенравното животинче, което съм познавала – няма гушкане, няма мъркане, няма мяукане, няма просене. „Она как кòшка – сама по себе!“ – казват руснаците. Явно най-вече за такива котки го казват. Ходи с нас на високопланинската ни къща, броди по три-четири часа из гората, катери се по дърветата, управлява животинския свят наоколо – защото и там, разбира се, ние се явяваме с две-три кила кокоши глави и още толкова фенери за радост на „горските“ котки… Сега лежи и проспива своите котешки 20 часа сън в денонощието точно там, където не трябва – на онзи стол, от който – секунди преди тя да се настани на златистата седалка – е станал човек. Човекът, като се е върнал, какво е направил, мислите? Ами разменил е столовете – отместил е стола с Реджина към масата, придърпал е друг стол пред компютъра и е седнал да пише този текст за свое увеселение. Все пак не само за котешкото увеселяване живея. Въпреки здравата вяра на всичките ми котета, че е тъкмо така.

От първото котило на Сузана според описаните вече признаци избрах най-умното коте. То беше дребно, гъвкаво, с чупната опашка и се казваше Сара. Живя с майка ми 16 години, а с двамата с татко и майка заедно – 14 години. И вчера си угасна.

Докато се грижех за последните й седмици и дни, мислех си – имаш ли винаги котки, много котки трябва да изпроводиш в техните отвъдни ловни полета. Загубите, прощаванията с тях не са много отдалечено скътани в душата ми от загубите и прощаванията с любимите ми хора, които са отишли вече в нашите, човешките, далечни градини…

Защото уроците, поуките, щастията и нещастията са вътре в нас, в мен, не е важно поради любов към кого точно, а просто поради любов.

Любов по време на… чума

Окапах си панталоните грозно с попара. Окапах се, защото скокнах да си взема салфетка и преметнах лъжицата. Скокнах да си взема салфетка, защото по брадата и шията ми течеше попара. Не казах: „Моля ти се, дай ми още една салфетка!“, защото не исках той да ме гледа такава: с течащата по кривото ми издялкано лице каша от сирене и сухари…

Кога, кога най-сетне ще допусна, ще повярвам, ще разбера, че и той е напълно обхванат от безусловна любов? Като мен…

ЗА ЕДНИ ПРЕВОДАЧЕСКИ „ЗАТРУДНЕНИЯ“, КОИТО ВЕЧЕ НЕ СА И СМЕШНИ

Текстът на статията се чете през четец за *.pdf

Ezik_i_Literatura_2011

Корицата на брой 3-4 за 2011 г.

Моят чаровен приятел ЧаРо…

28 февруари 2011

Моят чаровен приятел ЧаРо преди време ми каза (защото го бях попитала как е със здравето): „Ами доста съм добре, щото съм на кяр – заради някакъв кьорав рак на дебелото черво без пари ми извадиха апендикса!“

Е, днес – гледам – се образува същата хумореска: заради някакъв кьорав рак на бузата и ченето хората без пари ми извадиха четири зъба, без пари ме отказаха от пушенето и без пари ме отърваха от двадесетина килца. На кяр съм и аз.

Махнах си косата

25 февруари 2011

Махнах си косата. Не „отрязах я“, не „обръснах я“, не „остригах я“. Махнах я! Махнах я, както се отмахва нещо, станало  досадно поради невалидност или безсмисленост.

Тя вече беше лъжовна, беше започнала да лъже за мен. Красива, боядисана в пепеливорусо, наредена на лъскави вълни, соанирана с много парички за козметика, украсена винаги с нещичко от колекцията шнолки и дрънкулки… И това – кичнато навръх жалката душица с изпорязано лице и с уплах в сърцето. Е, жива лъжовност!

Казваше неща, които не исках да се казват вече за мен. На другите хора обяснявах, че няма как да си отметна главата с издялканата шия ни напред – да си измия къдриците сама, ни назад – да ми ги измие някой друг; че като не искам да ходя с мръсно кече, ще я клъцна… Да, това става като за обяснение пред другите.

Обяснението пред огледалото казва различно: не лъжи, красавице, с лъскавите си вълни а ла 50-те на ХХ век… Беличкият плюш, който сега покрива черепа ми, е честно такъв, каквато съм и аз – в беда. Докато издрапаме от бедата. Аз и косата ми…

При Ива Стоянова в „БОдилник“ на tv7

Заговорихме се уж за игрите с думи и за находките като „бОдилник“, а се отплеснахме към образованието. И към езиковата политика май.

Синдромът „язе сАм си дОма!“ отдавна е дошъл в града – градове имаме, градски тип съжителство няма… И на Коледа няма.

Само специалистите урбанисти могат да ми кажат колко столетия или – днес, в по-ускорените темпове на промяна – колко десетилетия са нужни, за да успее един човек, едно семейство, една фамилия да възприеме правилата на живеене в ГРАД. Град като град – град, а не непомерно разраснало се село, което си има много жители, но двуетажни и триетажни постройки с дворче са най-характерните за него, а и си има един кмет, една врачка и една поликлиника. Или ДКЦ. Е, може и да са две. И врачките.

Аз дори не се наемам да предполагам какво казва антропологията за това. Мога да се опра само теренните си наблюдения на обикновена гражданка. Те са моите свидетелства за това какво значи да не разбираш, че си в град – в премноголюдна променяща се комбинация, където – за да ти е добре и спокойно, трябва да правиш така, че на другите да им е спокойно. Тогава – обезличавайки ги чрез незабелязване „наужким“, ти ги оставяш на мира. С надеждата и те да те оставят на мира, и те да бъдат така добри да не те забелязват, но само „наужким“. Класически пример от социалната психология: в претъпканото метро на големия град не се взираш в никого, не се усмихваш никому, уж не забелязваш никого. Това е единственият начин да останеш и ти спокоен.

Дори в един неголяма агломерация като София вече има хора, които веднага разпознаваш като граждани – ако не пето поколение, то поне второ. От  техните домове не се носят силни звуци – никакви и никога. Техните домашни животни са почти невидими (освен когато ги извеждат на разходка). В двора им – ако имат двор, се виждат цветя и камъни, пейки и пързалки, барбекю и кучешка колибка. Най-много: и спретната барачка за складиране на нещо си. На балкона им – ако имат балкон, се виждат сенници и чадъри, седалки и растения. Най-много: и спретнат шкаф за складиране на нещо си.

Тях няма да ги видите да подреждат на стълбищната площадка на шестия етаж подозрително човешки порцеланови чинии с остатъци от храна. И да ви отговарят на смаяния въпрос „Защо?!“ – „Ами да го доядат котките и кучетата! Има тука едно много сладко, черничко… “ Господи, а то, черничкото, как е стигнало до шестия етаж? Ами ей така – същите тези, дето са свикнали да изхвърлят по дворищата си останки от храна, оставят входната врата на общото ни градско живелище отключена. Често и дори подпряна с камъче, за да не се задейства автоматът. Тъй им било по-лесно: какво ще отключваме всеки път. Пред апартаментната им врата има „калеври“ – вехти смачкани патъци някакви. За навън. Навън от какво, да му се не видеше? Обаче ако ги помолиш да се включат с пари в кастрирането на няколкото чернички и белички, които се прехранват покрай хората в бетонната джунгла, веднага казват, че не е техен проблемът. И шляпат с калеврите към контейнерите за смет, разхвърляйки какво ли не, защото идеята за здраво пакетиране на отпадъците не им се връзва с „кофата“ за смет, която ще си умият, като се приберат.

Онези, истинските граждани, няма да чакат да отиде някой да им тропа на вратата с молба да понамалят музиката. Те просто знаят доколко могат да си позволят в общата сграда. Когато живеят в отделен двор с барбекю и беседка, те също знаят точно колко могат да си позволят да шумят. Те знаят точно доколко и за какво да питат, когато се поздравяват пътьом с другите съграждани. Те знаят доколко безлично да ти отговорят, за да не те обидят, когато ти ги питаш как са. На тях им е вътрешно чуждо да докладват за истинските си събития или преживявания на всеки съкооператор или съкафейник в кварталното кафе.

Само здравата селска душевност може да породи усещането „язе сАм си дОма!“ – което да може да значи: „Цело село е мой дом: ако се радваме, оно и без т`ва цело село е тука, ако оплакваме – и тогава така!”. Напоследък бях свидетел на жестокост, която може да се породи само от подобна нагласа: съвсем чужди хора – просто колеги, се изтърсват на погребение, щото били чули за смъртта, опитват се да висят по вратовете на опечалените… След събитието се обаждат по телефона (щото вече нямат плет) и коментират за Мимето, която била с много добра нова прическа на погребението… Това е селският, класическият племенен начин на съпричастие – но! – и на забавление. Сватби, кръщенета, войнишки изпращания (помните ли?!), погребения, помени: това са спектаклите, на които си и зрител, но и участник. Селската обредност на доиндустриалното общество отдавна е забравена, но тази нейна част се влачи, влачи и ето на – довлече се в града.

Някой имал бил рожден ден и вдига патърдия до небесата именно с това оправдание: ама аз имам рожден ден веднъж годишно. А бре, аланкоолу, ти – да, ама в сградата и в околните живеят по около 60 семейства с по трима-четирима у дома. Какво правим тогава?! Друг се обижда, когато му речеш, че по децата не се крещи като по добитък, че го чуваш през две стени да реве: „Изрод!“ на собственото си дете. Той не се плаши от организации за защита на децата и добичетата – „язе сАм си дОма!“, което значи, че децата и добичетата са си моя собственост и ако искам, ще си ги претрепя…

Ще каже някой, че в тихите, игнориращи „наужким“ останалия свят семейства може да стават и по-страшни работи. Да, може. Да, стават. Това е съдбата на хората от градската агломерация, още повече от метрополиса. Това са градски работи и се оправят по градски – с гражданско общество, с информация, с полиция, с неправителствени организации. Никога с крясъци и никога със завиране в чуждото пространство.

Идва Коледа 2010. Семейният празник! Домашният празник, на който повечето от нас нямат огнище да напалят, но „домашно огнище“ си има всеки. В града то е там, където се намира мястото, наричано от теб „у дома“.

Следобед. Ранен. Въртиш се в кухнята заради питата с пара за голям късмет, заради пълнените чушки и заради каквото там си намислил от 7-те или 11-те яденета за трапезата на Бъдни вечер. Тряяяс! Сърцето ти подскача! Гръм на улицата – пиратки, ужас. Гълташ малко вода… Ех, селяните се радват, че не са на село. Че може да си трещят когато и както си поискат със смешно оправдание „празник е!“. Да, празник е. Коледа идва. Не е нова година, нито национален празник, нито Гуньо Папучкин е победил в изборите. Тогава пò може да се гърми като че ли…

Следобед. Късен. Пращаш красиви електронни пожелания на най-близките, които не са наоколо. Попийваш си аперитива; плодове, ястия, свещици вече са на масата. Тряяяс! Питието ти пресяда, задавяш се – гръм на съседния балкон: съседът бил имал личен пищов, ужас. И си гърми… Щото му е хууубаво, мале, хубаво. От какво ли?

Вечер. Бъдни вечер… Тиха свята нощ, когато казваме, че се родил онзи, който ни даде идеята за спасение чрез личен избор, а не чрез  „око за око, зъб за зъб!“. Когато се е родил онзи, който пося идеята за индивидуалност, за индивидуална отговорност и ценност; онзи, който ни посочи как да се изтеглим сами за косите си от племенното безизборно живеене… Рождество Христово се празнува в нощта след Бъдни вечер.

Обаче не – никаква тиха и свята нощ… Тряяяс! Тряяяс! Тряяяс! Някой празнува нещо друго, крещи като след световно по футбол, в което той се е класирал четвърти, въпреки че в живота си не е помирисвал бутонки… Какво ли празнува днес? И той не знае. Иска само да сбèре цело село с патърдията си, да излезне на мегдана, „да го чуат, да го видат“… Няма мегдан, братко. Намираш се в град. Скоро няма да го научиш…

Градове имаме, градски тип съжителство няма… И на Коледа няма.

Родители убиха детето си. А някой им е позволил… НИЕ

Родители убиха детето си.

Докато биологичните родители продължават да имат приоритет по закон, децата в България ще бъдат в риск!

Хора, да престанем да се угрижваме за процедури ин витро за жени и мъже, убедени, че тяхната семка ще е най-ценният принос за планетата ни. Да започнем да молим хората без деца да спасяват – чрез осиновяване – нещастните, родени от злодеи или тъпанари… Да създаваме условия на тях – на тези, които спасяват деца! За тях се борете. За тях искайте пари и подкрепа…

Който иска сложни и скъпи процедури за оплождане – да си ги плати: ще му помогне самочувствието, че Земята не ще може да се върти без биологичния му код. Такива нямат идея за възпитание и създаване на личности: техните отрочета най-често са с много изкривена психика, с много проблеми… Но това вече е професионално отклонение в този текст – няма да го подхващам.

Докато държавата помага на смахнати или изроди да си вземат обратно (веднага щом си ги поискат) децата, отгледани и социализирани в SOS семействата или в някой читав дом,  – така ще е! Идват в SOS селището такива уж родители, вземат си 10-годишното момиче, което вече умее да чете и да пише, което вече няма тикове и е добре психически, вземат го (защото законът им го дава) и го правят своя слугиня или просякиня… и по-лошо.

Стефан Баласчев ми казва: „Ако искам да управлявам МПС трябва да карам курс и да плащам пари. Дали кандидатите за родители не трябва да се тестват? Отдавна е ясно, че сред тях има животни, които са свели живота си до най-елементарното и са опасни за околните и за беззащитните“.

А аз му отговарям: „През 65-та година на миналия век прочетох превод на текст от американски футурист, който предлагаше и описваше такъв тест. Много смислено го беше структурирал.“

Давам и друг пример – всеки боклук с полов орган може да си роди детенце, ако му го прати Господ, а за осиновяване има нужда от удостоверение за съдимост, да речем. Не че е лошо – трябва да се искат гаранции всякакви. Ама от пандизчийката (настояща или потенциална), от пияницата, от дванайсетгодишната неграмотница не искат никакви гаранции, че ще отчува детето като човек.

А де! Социум. Да му… плюя на социума!