Бавно започва да ми е коледно… Едно доказателство!

Миглена Николчина сънувала… Сънищата й наяве, насъне и в блуждаене са прекрасни, казва ми „Градът на амазонките“. Казва ми, че Миглена Николчина обича света си и не се бои, че в него живеят пълноценно има-няма 15 души.  (Така се чу вчера от нея самата в НБУ при представянето на книгата й. Майсторката по литературна теория ни пусна много леко и елегантно това нещо, те му викат сигурно „литота“ – ако то е преувеличаване на малкостта.)

Да знаеш, че пишеш първо за себе си, после за онези, които ще уловят всичките ти препратки, цитати или навеи, и после за тези, които няма да ги уловят, но ще са унесени в мисли след текста ти… „Смирение“ беше ключовото, което аз изнесох от нейното говорене и присъствие. Весело и красиво е да видиш мощния смирен. Защото само това доказва, че е мощен.

Унесена след текста й, сънувала и аз… Сънувах блестящ текст. Беше една педя дълъг. Казваше брилянтно какво е поетът. Сънувах, че сънувам този текст, който казва всичко за творчеството и другите. В съня си насъне станах да го запиша, записвах го кръгообразно на единственото нещо, което в старата странна къща на моя сън беше пред мен – на малка постелка с пясъчно-камъшен цвят. Думите се виждаха ясно и аз се радвах, че като се събудя, ще ги намеря. Когато се събудих от сън в съня си, на постелката се виждаше, че е натискано с нещо остро в кръг с плетеници от знакове, които вече не се виждат като букви. Когато се събудих от сън в тук, не исках да възстановявам написаното. Щом камъшеният пясък на онази постелка беше се изопнал, за да заличи буквите ми, значи така е…

„Жанрът на зирките е процеп в съня.“ (79 стр.)

„Отсам животът ми покой не ще намери,

ни здрача син, нито прохладния ветрец,

който клепачите целува. Докрай ще бъде ден,

а той зениците прогаря…

Крадец на сенките, о, пладне,

сред блесналия ти варовик бродя -

прозрачна сянка, дето сенките зове

с глас възпален.

Сънят над мен

като таван варосан се навежда

все тъй, все тъй до бяло осветен.“ (85 стр.)

„Надвесени над спящото момиче,

шептят дървото и звездата.

- Вземи си за очи два мои листа.

- Вземи два мои лъча за зеници.

- Ах, тежки сънища ме мъчат -

мълви сърцето, -

туптя сред плът от клей, пулсирам

в артерии от пяна.“ (52 стр.)

На шега или наистина бях написала между васильовденските късметчета в баничката „котенца за Джини“. Тя е бялото чудо, снимано най-отгоре в блога ми. Мислех си, че ако някой от нас изтегли това късметче, ще подновим спора за котенцата у дома и този път – може би – с някакво решение… Спорим, защото вече сме гледали четири котила на Сузи, която умря от възрастта си на 14 години. Джини е млада, много яка, много дива. Заслужава котенца, обаче аз вече съм се уморила или съм одъртяла, или нещо ме мързи… Или де да знам – липсва ми Сузи. И все не се съгласявам…

Донесох по едно време подноса с баничките, оставих го на една голяма маса и се върнах към ракийката си. Чувам зад гърба си постъргване, обръщам се и виждам Джини да си дърпа с нокътче едно парченце. Не мислех, че ще го яде, тя си краде неща за игра – маслинка, кисела краставичка, търкаля си ги по плочките и ги назначава за някакви странни мишки за часове наред. Докато скоча да я пропъдя от масата, Андро ми каза бързо: „Остави я! Да си избере късметче и тя!“ Той не знаеше какви съм ги измислила за тази Васильова баница, най-малко е вярвал, че ще има нещо като за котката.

Котката обаче си извлече от подноса парченцето с „котенца за Джини“!

Забележително кротко (защото тя е бойна котка и ако не й хареса каквото я караш да прави или да не прави, хапе и драска хладнокръвно и наказателно), та – забележително кротко тя отстъпи от парчето, вторачи се в лицето ми (а не в ръцете ми!), докато разгръщах листчето, и внимателно изслуша каквото прочетох. След това слезе царствено от масата, изгледа златооко всички и се тръшна на одеялцето да се ближе грижливо.