PRO BG телевизия ни черпи със свой принос в езиковата политика, като по своеобразен начин изявява своето отношение към темата за грамотността и неграмотността.

Отбелязвам веднага, че приносът им не ми харесва никак.

Имат си те предаване, което започва със заставка „ДЕЦКО“. Шегички, а? Ами да, колко палаво.

Те, работещите там, знаят точно как се пише думата „детско“. Заиграват се обаче. Забравяйки, че само ние, възрастните зрители, го възприемаме като гъбаркане. Малките, които сега са в школото от 1 до 7 клас,  не го възприемат така. Авторитетът е нещо нужно за тях; нищо, че не могат да осъзнаят това.

Малките са най-важните. По-важни са от желанието за оригиналничене на високообразованите, високоинтелигентните специалисти по МК (които, разбира се, знаят, че водещият принцип на българското писане е морфологичният). Но пък които от мерак за гъбаркане набиват в очичките и главичките характерната грешка. Защо да не кажат дечицата на учителската си утре, че ТЯ не знае как се пише думата, щото те са я виждали хиляда пъти по телевизора написана така – „ДЕЦКО“?

Драги журналиствующи колеги, това го правите точно когато в училище се опитват да им вкарат дълбко в паметта, че пишем значещите части на думите винаги еднакво  (независимо как се чуват и произнасят), за да се разбираме много бързо и много лесно при четене. Силно се надявам, че им го обясняват с разбираеми думи и с много примери. Един от примерите е  този: „ДЕТ“ като в „ДЕТЕ“ плюс „СКИ“ като във всички подобни думичики, които отговарят на въпроса „какъв?“ (или плюс „СКО“ като във всички подобни думичики, които отговарят на въпроса „какво?“).

Вярвате ли, че сте прави, колеги от PRO BG? Нали после вие и вашите другари по МК  вдигате шум до небесата колко са ни неграмотни дечицата ни и колко са ни недъгави учителите ни!

Аре стига, че започнах да се ядосвам…

От Бориславовата видрица

… и моят коментар:

Не бих го нарекла “отнемане”, по-скоро здраво “разклащане”. Колегите от БАН имат нужда и от “разклащане”, и от “раздрусване”, тъй като (вероятно полегнали върху лаврите си от време Червенково, още Андрейчиново) са твърде далеч от самото говорене, от живеенето във/със/чрез езика и речта. Самият факт, че пишат текстове с примери от т.нар. “художествена литература”, за да изясняват живия комуникативен канал, е доказателство. Самият факт, че правилата за писане и говорене (които имат препоръчителен характер, разбира се, щото няма “езикова полиция”, която да арестува прегрешилите) се налагат от страна на тази институция като задължителни за всекиго и навсякъде, е доказателство. А що се отнася до изданието на “Хейзъл” – в академичния предговор има правила и схеми, които не се спазват в словника. Вероятно авторите си въобразяват, че всяка учителка, всеки учител, всяка ученичка и всеки ученик трескаво следят техните статии, за да научат радостно на какво се дължи противоречието. Здраве да е, за БАН май вече – или добро, или нищо… Хубавото е, че препоръчваният от държавните институции речник ще се раздаде безплатно в училищата и (дано!) ще дойде ред да се раздаде безплатно и в канцелариите на общинските и държавните служби. Това е една добра малка стъпка напред. Защото правилници и закони не вършат работа – върши работа издаването на ниски цени на МНОЖЕСТВО коректни помагала, разпространяването им по институционална линия и ИЗПОЛЗВАНЕТО им. А ИЗПОЛЗВАНЕТО им ще настъпи, когато (вместо да размахваме пръст) убедим младежите, че използването на добър стандартен език в публичното пространство е ПРЕСТИЖНО. Вече сме ги научили да обличат чисти и хубави дрешки и да ходят на зъболекар, време е да ги научим и на друго за представянето на човека в публичното. Браво на МОН и на парламентарните комисии по образование и наука и по правата на човека и вероизповеданията!

21.12.2007  – от boykab.blog.bg

Ето какво изполитиканства денят върху ми днес.

Телефонът звъни. Чувам плътен и много млад глас (че е много млад зная със сигурност: интонации разпознавам и класифицирам безпогрешно – това е част от занаята ми).
Момиче е. Казва: „Той… ъъъ… господинъъъ… като дойдеее… да се отпише… ъъъ… нямашеее… ъъъ… париии…“ Аз питам игриво: „Кого мислите, че търсите?“ Тя отговаря: „Миии… от кабелната…“ и казва името на мъжа, когото е нарекла в началото „той“. Забележете – „той“ като първа дума в първо изречение при първа фаза на комуникацията. Вече зная за какво иде реч, но решавам, че това ъъъкане трябва малко да бъде наказано и отвръщам (все още игриво): „Кажете първо „добър ден“, после от коя фирма сте, после как се казвате, пък и кого търсите, че тогава да говорим!“ Младото теленце ми казва проточено: „Миии… защото ми звъниии… ъъъ… другия телефооон…“
Няма да ви разказвам как завърши комуникацията ни. Неудобно ми е.
Други неща искам да ви разкажа по този повод. В учебните програми на нашето българско школо пише, че децата ни ги обучават по (или във) водене на беседа, участие в дискусия, използване на правилни комуникативни техники при различни видове общуване… Да сте чули някое ваше или съседско дете да се вълнува за утрешната си изява в такъв час? Не сте! Защото учителите препускат през онзи сакрален списък с все велики – уж Божем – писатели и през техните произведения. Защото децата ни получават оценка за уменията си да използват стандартния за нашата страна език (а за мнозинството от тях той е и майчин!) само ако наизустят и възпроизведат някакви литературствено-критическо-безподобни несвои текстове. Минат ли дечицата седми клас – и край! Часовете по български език стават нещо като например 18 на година. Не че мнозина учители ги провеждат всъщност…
Така че дали умееш да използваш българския език за общуване се преценява върху литературен анализ на „Мамино детенце“ от Любен Каравелов (нещо, което е много важно за бъдещия ти европейски работодател, както отбеляза с тъжна ирония Л. Дилов веднъж). Това е много полезно умение, но то трябва да се придобива в час по литература. В час по езикова култура трябва да те научат да общуваш на всякакви равнища по подходящ и успешен начин – от формалното и официалното до неформалното и приятелското. В нашето школо обаче такива полезни умения (заедно с уменията да се разговаря в група, да се изразява мнение, да се аргументира позиция) се учат в часовете по чужд език. А на български? На български се оказва достатъчно да знаеш какво е казал еди кой си литературен критик за еди кой си писател или поет.
През последните 15 години около 20 комисии, съставени от учители от университетите, учители от училищата, инспектори по български от инспекторатите, пишат и предлагат на всичките извървили се министри все смислени концепции. Концепциите (заплатени прочее с по около 0.30 лв. на час работа) заминават винаги в „кръглото чекмедже“ – който не знае що е то, да пита. Защоооо? Защото простото нещо е да разпределим отделни чаосове по български език от 1. до 12. клас, да ги отделим от часовете по литература. Да учим децата да използват майчиния си език (или втория си език – но пък официален за държавата, на която са граждани) уместно и коректно във всякакви житейски – формални и неформални ситуации. При устна и писмена изява. Така и часовете по литература ще „живнат“, защото те ще бъдат осъзнати като часове по естетика, философия на езика, митология, искуствознание. Идеята за такова разделяне довежда цялата сюрия експерти – то само дето им пише на вратата, че са експерти, не друго – до тих ужас. Ако искате аз да ви кажа защо, питайте ме. А засега, нали ви казах, учим децата да наизустяват текстове и да ги възпроизвеждат – това е най-великото когнитивно умение, което усъвършенства нашето школо.
Комисиите пишат, министрите мятат в коша. Какво отношение към проблемите може да има някой министър като сегашния – няма да му изпиша името, понеже два пъти се опитвам да публикувам в блога този текст с точното име, ама на – изчезва пусти текст?! Е, този път дано го пуснат филтрите, като ще е без имена – по стар новговорски български обичай. Та, какво отношение може да има човек, който е толкова далече от света, където живее, че сглоби следната тъжна драматична сценка (на която нашите уж будни духом и телом журналиствующи сестрички не обърнаха никакво внимание): питат го в началото на лятото този наш министър: „Не е ли голямо увеличението на студентските такси в държавните университети – 100% е?“. Той отговаря, че… да, сто процента е, ама обаче това прави всъщност 180 лева сега, което не е много… Не е много, правилно. Нормалният български служител (нали е турен да ни служи и този) щеше да трябва да продължи след „…което не е много…“: „180 лева е минималната заплата в страната; семействата, които имат студент, все ще могат да отделят една заплата на 6 месеца за таксата…“ Нещо такова звучи грижливо и дружелюбно, нали? Да, ама не! Този мъж отговори: „Да, сто процента е, обаче това прави всъщност 180 лева сега, което не е много… Това е един обяд за трима-четирима!“ Е, знаете как в други държави за едно изречение се изхвърча от министерско кресло. Този сладкодумник от нищо не изхвърча. И други, нему подобни, не изхвърчат от нищо и от никъде…
Жал ми е за младата дама, с която започнах този разказ, жал ми е за онези 85% от връстниците й, които са на същия хал… Защото деца виновни няма – виновни са възрастните… Петнайсетте процента, които веднага сте сметнали, са с висока езикова култура благодарение на семействата си и на собствената си ранна осъзнатост. Другите се осъзнават, като ги запердаши животът – като пропаднат на 10 интервюта за работа, като попаднат на взискателен шеф… Като се усетят, че не умеят да се включат в разговорите и в мисленето на точно тези хора, които са им най-интересни…
И започва едно наваксване!

А сега ето какво искам да покажа: текст от официален сайт в РБългария, София. Текст с куп грешки – правописни, графични и пр.

Ще ги отбележа страрателно. Но не това е основната цел на постинга.

Целта е да напомня, че не някакви всесилни закони за езика правят нещата по-добри, а всекидневното настойчиво внимание на държавата и общините към официалния стандартен/нормативен/книжовен български език (както ви е удобно го наричайте, само не забравяйте, че по конституция е задължителен на повечето равнища на публично общуване). Това се постига лесно: повече коректорска и редакторска работа върху всяка „страница“ (сиреч речева изява) в печатните медии, в телевизиите, в радиото, в сайтовете – поне ако са поддържани от официални институции в страната.

Ето го примерчето за днес, където с червеничко са маркирани грешките, със зеленичко – добавените от мен пропуснати в оригинала пунктуационни знакове, с италик – коментарите ми:

Първия (Първият) и познат до болка начини (начин) за редовно пътуване в градския транспорт е да си закупите билетче на цена от 70 стотинки. То важи за едно пътуване от точка А до точка Б. То важи за всички видове градки (градски) транспорт и може да си го закупите от реповете /Що ли пък е то – „реповете“ за днешния читател, след като държавното предприятие „Разпространение на печата“ отдавна не поддържа свои точки на продажба, а вероятно вече и не съществува?/ или най близката (най-близката) бакалница

Ако колата ви е на ремонт или сте я преодстъпили (преотстъпили) на някой (някого) за деня и ви се наложи да ползвате градския транспорт, по- добрия (по-добрият: и забележете, около „късото“ тире, т.е. около дефиса, не трябва да има спейсове/шпации/празни места – нали тъкмо това го отличава от „дългото“ тире, а не дължината в милиметри) вариант е да си закупите лентичка с десет билетчета на цена от 6.00лв (6.00 лв.): тя ще ви стигне за десет пътувания, без значение от(?) вида траспорт, които (който) ползвате.

Ако използвате обаче всеки ден градски транспорт, то тогава ще ви е нужно да си купите абонаметна карта за една, две или повече линии. Ако сте студент редовно обучение, пенсионер или инвалид, ще ползвате и сностна (сносна – без т, моля: то ще да е от „нося“, а не от „ностя“) отстъпка.

Всички видове документи за редовно пътуване в градския транспорт може да закупите от най- близката (най-близката) бакалница или реп. билети (Билети) също се продават и шофьора (или: „се продават и от шофьора“ , или „продава и шофьорът“) с надценка от 0.10ст ( 0.10 ст.), но много често, особенно (особено) в края на деня, тази възможност я няма. Документите за градски транспорт са и вашата застраховка при евентуални злополуки.

Да не ви плаша, такова е положението в голямата част от официалните сайтове в републиката наша… (Че като добавим и кръвожадните ловджийски снимки на президентовия сайт, става съвсем невесело! – Но това е друга тема.)

Вместо да се забълбукват с мечти момински за закони, включващи едва ли не езикова полиция и глоби, нашите кипри и европейски настроени политици (законодателите най-паче) да вземат да гласуват закон, който да предвижда много пари за евтини речници за всички учещи деца (за сравнение: сегашният стандартизиращ речник струва от 36 до 42 лева!); закон, който да предвижда много пари за квалификация на учителите още в студентските им години (за сравнение: нито един бъдещ учител по история, химия, физика, география, физическо не учи български език във времето, когато придобива правоспособност да ни учи децата!); закон, който да предвижда задължителна коректорска и редакторска услуга поне в публичните държавни и общински медии (за сравнение почетете малко вестници и списания, погледайте малко теве-та и послушайте малко радио-та!)