За задъханите хвалебствия относно софийското метро, при които на някои им избива лига на устата

26 02 2012
 Boyka Batchvarova  на 26 февруари 2012 г. в 12:55 ·

    За цели 89 секунди се загледах в телевизора, прикована от запенените хвалби що било убаво и големо постижението СОФИЙСКО МЕТРО. Направо паметник да им издигнеш на тия сите, дето го строиха под мое наблюдение таман 35 години (че и повече май)…

    Чешки инженери бяха казали най-колегиално на съпруга ми – но на чаша бира, извън протокола – десетина години след НАЧАЛОТО: “Да бяхте го възложили на нас, а не на руските колеги, досега да сме го докарали до Одеса вашето софийско метро!” Вярвам им на чехите.

А онзи човек Стефан Софиянски беше сложил паметна плоча на едно вече затапено място на първата метростанция, която плоча гласеше, че той бил сключил договор с японското правителство. Простакулята не се сещаше колко е смешно да сравнява своята особа с японското правителство. Той кмет , те -  супер успешна държава… Дали с императора се е подписвал? Или с министър-предеседателя? Той – кмет, а? Но как да го уточни на плочата, как да пише я зам.-кмет на Токио, я зам.-министър на нещо си, я спонсор от друг вид. Тогава защо да има плоча…Ела, Боже, си прибери вересиите…

Та по повод пенливите струи лигав възторг относно знаменитото софийско метро – малко данни от най-баналното и просто място за проверяване (с препоръка към всичките журналета поне на това елементарно място да надничат):

“Първата метро-линия е била построена в Лондон през 1863 година и е била малко по-дълга от 5 километра. Първоначално композициите в него са били теглени от парен локомотив, който изпълвал с черен дим тунелите в следствие на не добра вентилация. По-късно, през 1890 година, в Лондонското метро е била построена и първата електрическа линия. През 1891 година подобно съоръжение е било построено и в Глазгоу, Шотландия.

Бостън е първият американски град с метро, открито през 1897 година. Първата подземна железница в Ню Йорк е построена през 1904 година.

В континентална Европа най-старата подземна линия е построена от френски инженери през 1875 година в Истанбул, но тя била с ограничена дължина и вагоните са били задвижвани от животинска тяга. Поради този факт най-често се приема, че първото метро в Европа е построено в Будапеща през 1896 година.”

Париж: “Първата линия (Porte de Vincennes – Porte Maillot) е пусната в експлоатация на 19 юли 1900 г. На тази дата линията е открита само с 8 от 18-те предвидени станции, като останалите 10 са отворени август същата година. Входовете на метрото са проектирани от Ектор Гимар в стил ар нуво. Декември същата година част от втората линия на метрото също е пусната в експлоатация. На 31 януари 1904 г. е подписан договор с друга компания, наречена “Дружество за подземен електрически железопътен транспорт Север-Юг в Париж” (Société du chemin de fer électrique souterrain Nord-Sud de Paris) за изграждане на линия между Montmartre и Porte de Versailles. Тази линия е пусната в експлоатация на 4 ноември 1910 г.”

Ню Йорк: “Първата подземна линия на метрото е пусната в експлоатация през 1904 г., докато първата наземна е отворена близо 35 години по-рано. Големи части от системата (особено извън Манхатън) са издигнати на платформи (понтони) или преминават през просеки. Строителството в централните райони първоначално е постигано чрез разкопаване на улиците, докато на по-късен етап (при изграждане на по-дълбоките тунели в участъците Харлем и Ийст Ривър) са използвани машини за подземно копаене (т. нар. „къртици“) През 2005 г. Нюйоркското метро постига рекореден пик на превозени пътници за изминалите 50 години — 1,45 милиарда пътници.”

Москва: “Начало на експлоатацията – 15 май 1935 г. Почти цялата метросистема е подземна, макар че някои линии (1, 2, 3 и 4) пресичат Москва-река, като линия 1 пресича още и река Яуза. Общо има 5 открити метромоста и един покрит (през река Яуза), който представлява наземно продължение на тунела.Филевская линия (4) има два наземни участъка: между станция Смоленская и Киевская (с мост над река Москва) и между станция Киевская и Кунцевская (с няколко тунела). Има три наземни станции на линия Арбатско-Покровская, една на линията Таганско-Краснопресненская и четири надземни станции по Л1 (Бутовская).”





Правнуче грубо наруши ACTA

31 01 2012

Правнучето грубо наруши АСТА в аспекта за авторските защити!

Американски художник и наследниците му са засегнатите!

Тригодишният Филип Е. продължава да бъде прикриван от близките си, които всъщност са и негови помагачи и/или съучастници. Тяхното съдействие пречи на оторизираните органи да наложат съответните наказателни мерки срещу заподозрения в нарушение на АСТА Филип. Във вторник следобед – около 17:30 часа, на домашния си адрес в град София, младият вероятен престъпник за първи път е оцветил няколко – свидетели твърдят, че са били  над четири! – картинки с изображения на Мики Маус. В един от случаите се подозира, че контурното изображение е било на Мини Маус. Баща и майката на заподозрения са осигурили материалните предпоставки на престъплението: книжка за оцветяване и цветни моливи, като бащата допълнително ги е подострил малко преди престъпните действия на Филип Е. Прадядото и прабабата на младежа са проявили престъпна небрежност, като са похвалили Ф. Е. и са си отишли набързо, вместо да алармират органите като съвестни граждани. На интервю се е съгласила единствено съседката на семейството на заподозрения, и то само защото тя  е тяхната семейна адвокатка. Очаква се развитие по случая. Обществеността се надява, че ще най-сетне има осъдени.





Синдромът „язе сАм си дОма!“ отдавна е дошъл в града – градове имаме, градски тип съжителство няма… И на Коледа няма.

2 01 2011

Само специалистите урбанисти могат да ми кажат колко столетия или – днес, в по-ускорените темпове на промяна – колко десетилетия са нужни, за да успее един човек, едно семейство, една фамилия да възприеме правилата на живеене в ГРАД. Град като град – град, а не непомерно разраснало се село, което си има много жители, но двуетажни и триетажни постройки с дворче са най-характерните за него, а и си има един кмет, една врачка и една поликлиника. Или ДКЦ. Е, може и да са две. И врачките.

Аз дори не се наемам да предполагам какво казва антропологията за това. Мога да се опра само теренните си наблюдения на обикновена гражданка. Те са моите свидетелства за това какво значи да не разбираш, че си в град – в премноголюдна променяща се комбинация, където – за да ти е добре и спокойно, трябва да правиш така, че на другите да им е спокойно. Тогава – обезличавайки ги чрез незабелязване „наужким“, ти ги оставяш на мира. С надеждата и те да те оставят на мира, и те да бъдат така добри да не те забелязват, но само „наужким“. Класически пример от социалната психология: в претъпканото метро на големия град не се взираш в никого, не се усмихваш никому, уж не забелязваш никого. Това е единственият начин да останеш и ти спокоен.

Дори в един неголяма агломерация като София вече има хора, които веднага разпознаваш като граждани – ако не пето поколение, то поне второ. От  техните домове не се носят силни звуци – никакви и никога. Техните домашни животни са почти невидими (освен когато ги извеждат на разходка). В двора им – ако имат двор, се виждат цветя и камъни, пейки и пързалки, барбекю и кучешка колибка. Най-много: и спретната барачка за складиране на нещо си. На балкона им – ако имат балкон, се виждат сенници и чадъри, седалки и растения. Най-много: и спретнат шкаф за складиране на нещо си.

Тях няма да ги видите да подреждат на стълбищната площадка на шестия етаж подозрително човешки порцеланови чинии с остатъци от храна. И да ви отговарят на смаяния въпрос „Защо?!“ – „Ами да го доядат котките и кучетата! Има тука едно много сладко, черничко… “ Господи, а то, черничкото, как е стигнало до шестия етаж? Ами ей така – същите тези, дето са свикнали да изхвърлят по дворищата си останки от храна, оставят входната врата на общото ни градско живелище отключена. Често и дори подпряна с камъче, за да не се задейства автоматът. Тъй им било по-лесно: какво ще отключваме всеки път. Пред апартаментната им врата има „калеври“ – вехти смачкани патъци някакви. За навън. Навън от какво, да му се не видеше? Обаче ако ги помолиш да се включат с пари в кастрирането на няколкото чернички и белички, които се прехранват покрай хората в бетонната джунгла, веднага казват, че не е техен проблемът. И шляпат с калеврите към контейнерите за смет, разхвърляйки какво ли не, защото идеята за здраво пакетиране на отпадъците не им се връзва с „кофата“ за смет, която ще си умият, като се приберат.

Онези, истинските граждани, няма да чакат да отиде някой да им тропа на вратата с молба да понамалят музиката. Те просто знаят доколко могат да си позволят в общата сграда. Когато живеят в отделен двор с барбекю и беседка, те също знаят точно колко могат да си позволят да шумят. Те знаят точно доколко и за какво да питат, когато се поздравяват пътьом с другите съграждани. Те знаят доколко безлично да ти отговорят, за да не те обидят, когато ти ги питаш как са. На тях им е вътрешно чуждо да докладват за истинските си събития или преживявания на всеки съкооператор или съкафейник в кварталното кафе.

Само здравата селска душевност може да породи усещането „язе сАм си дОма!“ – което да може да значи: „Цело село е мой дом: ако се радваме, оно и без т`ва цело село е тука, ако оплакваме – и тогава така!”. Напоследък бях свидетел на жестокост, която може да се породи само от подобна нагласа: съвсем чужди хора – просто колеги, се изтърсват на погребение, щото били чули за смъртта, опитват се да висят по вратовете на опечалените… След събитието се обаждат по телефона (щото вече нямат плет) и коментират за Мимето, която била с много добра нова прическа на погребението… Това е селският, класическият племенен начин на съпричастие – но! – и на забавление. Сватби, кръщенета, войнишки изпращания (помните ли?!), погребения, помени: това са спектаклите, на които си и зрител, но и участник. Селската обредност на доиндустриалното общество отдавна е забравена, но тази нейна част се влачи, влачи и ето на – довлече се в града.

Някой имал бил рожден ден и вдига патърдия до небесата именно с това оправдание: ама аз имам рожден ден веднъж годишно. А бре, аланкоолу, ти – да, ама в сградата и в околните живеят по около 60 семейства с по трима-четирима у дома. Какво правим тогава?! Друг се обижда, когато му речеш, че по децата не се крещи като по добитък, че го чуваш през две стени да реве: „Изрод!“ на собственото си дете. Той не се плаши от организации за защита на децата и добичетата – „язе сАм си дОма!“, което значи, че децата и добичетата са си моя собственост и ако искам, ще си ги претрепя…

Ще каже някой, че в тихите, игнориращи „наужким“ останалия свят семейства може да стават и по-страшни работи. Да, може. Да, стават. Това е съдбата на хората от градската агломерация, още повече от метрополиса. Това са градски работи и се оправят по градски – с гражданско общество, с информация, с полиция, с неправителствени организации. Никога с крясъци и никога със завиране в чуждото пространство.

Идва Коледа 2010. Семейният празник! Домашният празник, на който повечето от нас нямат огнище да напалят, но „домашно огнище“ си има всеки. В града то е там, където се намира мястото, наричано от теб „у дома“.

Следобед. Ранен. Въртиш се в кухнята заради питата с пара за голям късмет, заради пълнените чушки и заради каквото там си намислил от 7-те или 11-те яденета за трапезата на Бъдни вечер. Тряяяс! Сърцето ти подскача! Гръм на улицата – пиратки, ужас. Гълташ малко вода… Ех, селяните се радват, че не са на село. Че може да си трещят когато и както си поискат със смешно оправдание „празник е!“. Да, празник е. Коледа идва. Не е нова година, нито национален празник, нито Гуньо Папучкин е победил в изборите. Тогава пò може да се гърми като че ли…

Следобед. Късен. Пращаш красиви електронни пожелания на най-близките, които не са наоколо. Попийваш си аперитива; плодове, ястия, свещици вече са на масата. Тряяяс! Питието ти пресяда, задавяш се – гръм на съседния балкон: съседът бил имал личен пищов, ужас. И си гърми… Щото му е хууубаво, мале, хубаво. От какво ли?

Вечер. Бъдни вечер… Тиха свята нощ, когато казваме, че се родил онзи, който ни даде идеята за спасение чрез личен избор, а не чрез  „око за око, зъб за зъб!“. Когато се е родил онзи, който пося идеята за индивидуалност, за индивидуална отговорност и ценност; онзи, който ни посочи как да се изтеглим сами за косите си от племенното безизборно живеене… Рождество Христово се празнува в нощта след Бъдни вечер.

Обаче не – никаква тиха и свята нощ… Тряяяс! Тряяяс! Тряяяс! Някой празнува нещо друго, крещи като след световно по футбол, в което той се е класирал четвърти, въпреки че в живота си не е помирисвал бутонки… Какво ли празнува днес? И той не знае. Иска само да сбèре цело село с патърдията си, да излезне на мегдана, „да го чуат, да го видат“… Няма мегдан, братко. Намираш се в град. Скоро няма да го научиш…

Градове имаме, градски тип съжителство няма… И на Коледа няма.





Твърдението “убили бебе” премина в абсурден полицейски екшън

3 12 2010

Убили бебе!!! Някакви тъпи журналисти и престарателни полицаи не разбраха, изглежда, че става дума за недоносено дете с тежки малформации. Дете, което, да пази Господ, не би преживяло в машината повече от месец…

Аз обаче имам две много близки семейства, които са преживели този ужас. И имам опита да съм видяла какво им се случва. Трагедията е огромна.

В единия случай двойката не протестира срещу мълчаливото съгласие на лекарите да не предприемат спасителни действия, защото са безсмислени. Мъката им не бе по-малка или по-голяма от мъката по всяко загубено детенце. Но…

Другата двойка кръсти в християнство и месец по-късно погреба нещастното същество. Има гроб на някого, който нямаше мозък… В биологическия/физиологичния смисъл. И тяхното страдание не стана по-малко или по-голямо от това, че болницата харчи 1000 лв. на ден, да речем, за поддържане на този “живот”.

Тази – днешната – болница в България за месец по 1000 пари на ден ако харчи, колко души би лишила от животоспасяваща операция? Не смея да си помисля и другото – да има родители, които могат да си решат, че от този екшън може да им дойдат и парици…





„Вероника 16“ – транспорт и туризъм, в пълния си блясък

20 09 2010

Белята на пътя, за която се вълнувахме заедно с чуждестранните си колеги и заради която плюехме в пазви, че ни е стигнал малкият дявол, беше почти забравена. Когато се обадиха от фирмата, която ни сглоби неочакваните тревоги, за да ДОПЛАТИМ (?), си припомнихме в какво положение бяхме на онази магистрала с префучаващите край стърнището автомобили, автобуси и тежки камиони.

Тази твърде опасна изненада ни беше поднесена от фирма „Вероника 16“. Случва се. Не се случва обаче при подобни инциденти фирмата, отговорна за живота и здравето на своите пътници, вместо да се извини, да прокълне като селска баба от XVIII век: „В гробищата да си ги занесете дано тези 110 лв., дето не ги давате допълнително, а искате да ги минем като неустойка!“. Президенти на фирми стават всякакви. Дори и женици, които кълнат като селянки.

По-важно е друго – ако имат нашенските фирмаджии и фирмаджийки и най-бледа представа от услуги, те самите биха проявили разума да предложат някакви дребни компенсации. Или ПОНЕ извинение.

Извинение немА! Селска клетва ни стигна.

Разбира се, доста е вероятно нито един от департаментите на НБУ, които досега са опирали до тази фирма за услуги, да не поиска повече да си общува с нея.

Това обаче едва ли ще помогне. Но пък няма как да носим и грижата за първите седем години на президентите на фирми у нас.

И за „забавен“ финал: чакахме  четирима – всъщност четири дами с академични титли, вътре в автобуса, защото останалите 50-тина души бяха навън в търсене на храна, крачейки предпазливо към отстоящата на 2,5 километра бензиностанция. Не е чудно – някои от тях бяха напуснали Стокхолм или Атина в 6 часа сутринта. Та докато ние четирите чакахме на 60 километра ПРЕДИ Стара Загора да дойде автобус от Пловдив (и чакахме 2 часа!) представителката на фирмата, поседнала някак по-надалече, ни питаше НАС: „Какво казват шофьорите, ще стане ли нещо?“ след всяко наше слизане от колата. Шеметно изпълнение! Вместо да слезе тя и да държи картината под контрол, тя питаше нас…

А то – какво ли „нещо“ можеше да стане, след като колелото се беше изтъркаляло без нито един болт по него… От десет възможни – поне толкова са отворите, които наброихме по металното „вътре“ на колелото.

Услуги от български фирми – не, благодаря! Всъщност защо да виня всички наред!? Я по-добре: услуги от „Вероника 16“ – не, благодаря!





Аз живея с тези хора…

28 08 2009

От много време не съм писала нищо в този блог…

Защото немея напълно пред нещата, които ми поднесе тази година. Например – вижте, аз живея в една и съща страна с такива хора (като жената от бележката по-долу); с хора, за каквито иде реч в препечатката от агенция “Фокус” : те са мои сънародници, те би трябвало да имат моите цивилизационни памети и кодове… Аз тогава закъде съм…

Когато кажа, че такива са за убиване още като малки и не е трудно да се различат, обвиняват ме в елитаризъм и Бог знай в какво още… Затова, свестявайки се след абсолютно несвестната пролет и лято, след невъобразимите цивилизационни избори на моите ненагледни съселяни,  започвам да се опитвам (елитарно)  да цепя тъпите им митове. Започнах днес – с твърдението, че такива като тази “майчица” не е трябвало да пораснат изобщо, и с мечтата всички да прегърнат идеята на “Наградите “Дарвин”.

http://www.darwinawards.com/

http://en.wikipedia.org/wiki/Darwin_Awards

Утре – за знаменитата тъпотия ИН ВИТРО. После – за друго. Иначе ще ми се “пукне джигерът” от мълчание.

Млада жена от добричко село изхвърли бебето си в тоалетна

Добрич. 27-годишна жена от село Ляхово е изхвърлила новороденото си бебе във външна тоалетна. Това съобщи за кореспондента на радио „Фокус”-Варна Георги Градинаров от Областната дирекция на МВР в Добрич. Вчера в Районното управление на МВР – Балчик е подаден сигнал, че жена е родила в дома си в село Ляхово. Сигналът е подаден около 11.30 часа. При проверка, полицаите са установили, че жената е родила момиче, след което го е завила в найлонов плик и го изхвърлила във външната тоалетна. Близките на младата жена твърдят, че бебето е родено мъртво, каза Георги Градинаров. Той допълни, че по случая е образувано дознание. Ако бъде доказано, че детето е родено живо, става дума за престъпление. Трупът на новороденото е изпратен за аутопсия в Съдебна медицина.

Жулиета НИКОЛОВА, 28 август 2009, | 13:40 | http://focus-news.net/?id=n1247967

Всички права запазени – Информационна агенция “ФОКУС”






За безплатните правописни речници – моят принос към дебата

9 06 2009

От Бориславовата видрица

… и моят коментар:

Не бих го нарекла “отнемане”, по-скоро здраво “разклащане”. Колегите от БАН имат нужда и от “разклащане”, и от “раздрусване”, тъй като (вероятно полегнали върху лаврите си от време Червенково, още Андрейчиново) са твърде далеч от самото говорене, от живеенето във/със/чрез езика и речта. Самият факт, че пишат текстове с примери от т.нар. “художествена литература”, за да изясняват живия комуникативен канал, е доказателство. Самият факт, че правилата за писане и говорене (които имат препоръчителен характер, разбира се, щото няма “езикова полиция”, която да арестува прегрешилите) се налагат от страна на тази институция като задължителни за всекиго и навсякъде, е доказателство. А що се отнася до изданието на “Хейзъл” – в академичния предговор има правила и схеми, които не се спазват в словника. Вероятно авторите си въобразяват, че всяка учителка, всеки учител, всяка ученичка и всеки ученик трескаво следят техните статии, за да научат радостно на какво се дължи противоречието. Здраве да е, за БАН май вече – или добро, или нищо… Хубавото е, че препоръчваният от държавните институции речник ще се раздаде безплатно в училищата и (дано!) ще дойде ред да се раздаде безплатно и в канцелариите на общинските и държавните служби. Това е една добра малка стъпка напред. Защото правилници и закони не вършат работа – върши работа издаването на ниски цени на МНОЖЕСТВО коректни помагала, разпространяването им по институционална линия и ИЗПОЛЗВАНЕТО им. А ИЗПОЛЗВАНЕТО им ще настъпи, когато (вместо да размахваме пръст) убедим младежите, че използването на добър стандартен език в публичното пространство е ПРЕСТИЖНО. Вече сме ги научили да обличат чисти и хубави дрешки и да ходят на зъболекар, време е да ги научим и на друго за представянето на човека в публичното. Браво на МОН и на парламентарните комисии по образование и наука и по правата на човека и вероизповеданията!





За Барак Обама и българските реакции

7 11 2008

Без да се усещаме, сме на върха на една вълна, каквато отдавна не е имало – по важност. Ама нали сме суетни човеците, не разбираме сериозността на тази стъпка… Все тая каква ще я свърши Обама, важното е, че хората се прескочиха и избраха (1) мулат, (2) представител на обикновено семейство (не мандаринско като сем. Кенеди или сем. Буш), (3) при това на възраст – направо младеж. За хората, надскочили себе си, е важно КАКВОТО СЕ СЛУЧИ, а пък Обама ще се представи във времето колкото му е дал Господ можения или неможения.

При такова мое мнение не се съмнявам в искреността и правотата на онези мнозина, които предпочитат консервативните ценности, излъчвани от татко МакКейн.

Зверлък ме нагазва само когато чета коментари (лавинообразно срутващи се по форумите) като следния: ” Ами досега само рязаните пушки на ДПС ни оправяха, сега ще ни такова и черна карабина…” (това е някъде из dnes.bg).

Простотията безумна на нашенеца, дето само се оглежда кой и откъде ще го такова, а не се сеща, че единственото спасение е да си стане на краката и да тръгне. Не, седи като в къртичина заровен и мрънка. Сега пък американският президент му виновен, че бил черен. Кой ти гледа черен или бял, бе Ганьо, ако има очи изобщо да гледа какво прави светът?

На същия Ганьо децата немилостиво пребиха цигането Гошко – не защото е цигане, не! Ами защото е приятел с мулата Антони. Тонката и Гошко бяха по на 11 години, когато Ганьовите отрочета ги вкараха в един асаньор и пердашиха Гошко, че обичал негри… Тия отрочета Ганьови сега бълват по форумите.

На тях Господ да им бере гайлето, че е допуснал производството им…

Ние да кажем браво на ония хора, дего успяха да се огледат добре наоколо си и да преценят какво ще да е по-подходящо за тях тъкмо днес. А и браво на лидерите им – да чуете текста на Хилари Клинтън – каква аргументирана реч в призив към своите избиратели: защо да подкрепят Обама; да чуете МакКейн в деня на изборите…

Аз като ги слушах, досрамя ме, че има тук по нашите земи едни нещо човечета, на които също им викат политици… Здраве да е!

Браво на американците! Дето иначе не ги обичам хич… Поради богат опит. За този избор обаче – браво!





Вчера си се взирам в телевизора…

14 06 2008

… и – като повечето хора, към късна вечер облъскани и позатъпели, щракам с щракалото. Имам два-три руски канала в пакета, затова ни най-малко не се чудя, като чувам руска реч.

О Б А Ч Е !

В един миг първо се потрисам, след това решавам, че има кратковременна техническа грешка, накрая се закотвям да видя дали е истина. Е, оказа се истина – по Военния телевизионен канал (финансиран прочее от НАТО най-паче) се лееше игрален филм без дублаж или субтитри на български. Ей тъй, както си е в оригинала – на руски. Новичък филм.

Къде живеем точно?

Ще речете – езиково обучение. Нъц! Що ли пък по този канал не провеждат езиково обучение по този приятен начин и за офицерите и сержантите, които учат английски или френски, а?

Пък беше и петък, та ме напълзяха едни спомени… Невесели…








Follow

Get every new post delivered to your Inbox.