Миглена Николчина сънувала… Сънищата й наяве, насъне и в блуждаене са прекрасни, казва ми „Градът на амазонките“. Казва ми, че Миглена Николчина обича света си и не се бои, че в него живеят пълноценно има-няма 15 души.  (Така се чу вчера от нея самата в НБУ при представянето на книгата й. Майсторката по литературна теория ни пусна много леко и елегантно това нещо, те му викат сигурно „литота“ – ако то е преувеличаване на малкостта.)

Да знаеш, че пишеш първо за себе си, после за онези, които ще уловят всичките ти препратки, цитати или навеи, и после за тези, които няма да ги уловят, но ще са унесени в мисли след текста ти… „Смирение“ беше ключовото, което аз изнесох от нейното говорене и присъствие. Весело и красиво е да видиш мощния смирен. Защото само това доказва, че е мощен.

Унесена след текста й, сънувала и аз… Сънувах блестящ текст. Беше една педя дълъг. Казваше брилянтно какво е поетът. Сънувах, че сънувам този текст, който казва всичко за творчеството и другите. В съня си насъне станах да го запиша, записвах го кръгообразно на единственото нещо, което в старата странна къща на моя сън беше пред мен – на малка постелка с пясъчно-камъшен цвят. Думите се виждаха ясно и аз се радвах, че като се събудя, ще ги намеря. Когато се събудих от сън в съня си, на постелката се виждаше, че е натискано с нещо остро в кръг с плетеници от знакове, които вече не се виждат като букви. Когато се събудих от сън в тук, не исках да възстановявам написаното. Щом камъшеният пясък на онази постелка беше се изопнал, за да заличи буквите ми, значи така е…

„Жанрът на зирките е процеп в съня.“ (79 стр.)

„Отсам животът ми покой не ще намери,

ни здрача син, нито прохладния ветрец,

който клепачите целува. Докрай ще бъде ден,

а той зениците прогаря…

Крадец на сенките, о, пладне,

сред блесналия ти варовик бродя -

прозрачна сянка, дето сенките зове

с глас възпален.

Сънят над мен

като таван варосан се навежда

все тъй, все тъй до бяло осветен.“ (85 стр.)

„Надвесени над спящото момиче,

шептят дървото и звездата.

- Вземи си за очи два мои листа.

- Вземи два мои лъча за зеници.

- Ах, тежки сънища ме мъчат -

мълви сърцето, -

туптя сред плът от клей, пулсирам

в артерии от пяна.“ (52 стр.)

КАЛИН ДОНКОВ във вестник „Сега“

„Вече в гимназията, дървената ваканция си я смятахме за свое свещено зимно право и ако беше днешното време, а не тогавашното, сигурно нетърпението ни щеше да намира израз в ученически стачки или дори в граждански непоВече в гимназията, дървената ваканция си я смятахме за свое свещено зимно право и ако беше днешното време, а не тогавашното, сигурно нетърпението ни щеше да намира израз в ученически стачки или дори в граждански неподчинения. Веднъж, с цел подсещане, написахме на черната дъска популярното четиристишие на Смирненски за студа (по онова време всички го знаеха): Студено, дявол да го вземе. Студът те реже като с ножици. Човек за да се посъвземе, са нужни барем две госпожици! Какво стана, няма да забравя никога. Сума време ни разследваха за „провокация“, учителката по литература, привлечена като експерт, не позна автора, не беше чела стихотворението, дълго отричаше, после, изглежда, направи справка и даде мнение, че в училище може да се цитира и рецитира само това, което е одобрено в програмата, а не такива „вулгарни произведения“. И накрая все пак го извъртяха като непозволена демонстрация и протест и се заканиха, че ще режат глави. Но времето се стопли и заедно с това се затоплиха отношенията, размина се, и главно се размина на мен, защото вече като начинаещ литератор бях главен и единствен заподозрян. Макар да нямах нищо общо и макар почеркът на черната дъска да бе определено женски…дчинения. Веднъж, с цел подсещане, написахме на черната дъска популярното четиристишие на Смирненски за студа (по онова време всички го знаеха):

Студено, дявол да го вземе.

Студът те реже като с ножици.

Човек за да се посъвземе,

са нужни барем две госпожици!

Какво стана, няма да забравя никога. Сума време ни разследваха за „провокация“, учителката по литература, привлечена като експерт, не позна автора, не беше чела стихотворението, дълго отричаше, после, изглежда, направи справка и даде мнение, че в училище може да се цитира и рецитира само това, което е одобрено в програмата, а не такива „вулгарни произведения“. И накрая все пак го извъртяха като непозволена демонстрация и протест и се заканиха, че ще режат глави. Но времето се стопли и заедно с това се затоплиха отношенията, размина се, и главно се размина на мен, защото вече като начинаещ литератор бях главен и единствен заподозрян. Макар да нямах нищо общо и макар почеркът на черната дъска да бе определено женски…“