Всичко е политика. И езиковата политика

21.12.2007  – от boykab.blog.bg

Ето какво изполитиканства денят върху ми днес.

Телефонът звъни. Чувам плътен и много млад глас (че е много млад зная със сигурност: интонации разпознавам и класифицирам безпогрешно – това е част от занаята ми).
Момиче е. Казва: „Той… ъъъ… господинъъъ… като дойдеее… да се отпише… ъъъ… нямашеее… ъъъ… париии…“ Аз питам игриво: „Кого мислите, че търсите?“ Тя отговаря: „Миии… от кабелната…“ и казва името на мъжа, когото е нарекла в началото „той“. Забележете – „той“ като първа дума в първо изречение при първа фаза на комуникацията. Вече зная за какво иде реч, но решавам, че това ъъъкане трябва малко да бъде наказано и отвръщам (все още игриво): „Кажете първо „добър ден“, после от коя фирма сте, после как се казвате, пък и кого търсите, че тогава да говорим!“ Младото теленце ми казва проточено: „Миии… защото ми звъниии… ъъъ… другия телефооон…“
Няма да ви разказвам как завърши комуникацията ни. Неудобно ми е.
Други неща искам да ви разкажа по този повод. В учебните програми на нашето българско школо пише, че децата ни ги обучават по (или във) водене на беседа, участие в дискусия, използване на правилни комуникативни техники при различни видове общуване… Да сте чули някое ваше или съседско дете да се вълнува за утрешната си изява в такъв час? Не сте! Защото учителите препускат през онзи сакрален списък с все велики – уж Божем – писатели и през техните произведения. Защото децата ни получават оценка за уменията си да използват стандартния за нашата страна език (а за мнозинството от тях той е и майчин!) само ако наизустят и възпроизведат някакви литературствено-критическо-безподобни несвои текстове. Минат ли дечицата седми клас – и край! Часовете по български език стават нещо като например 18 на година. Не че мнозина учители ги провеждат всъщност…
Така че дали умееш да използваш българския език за общуване се преценява върху литературен анализ на „Мамино детенце“ от Любен Каравелов (нещо, което е много важно за бъдещия ти европейски работодател, както отбеляза с тъжна ирония Л. Дилов веднъж). Това е много полезно умение, но то трябва да се придобива в час по литература. В час по езикова култура трябва да те научат да общуваш на всякакви равнища по подходящ и успешен начин – от формалното и официалното до неформалното и приятелското. В нашето школо обаче такива полезни умения (заедно с уменията да се разговаря в група, да се изразява мнение, да се аргументира позиция) се учат в часовете по чужд език. А на български? На български се оказва достатъчно да знаеш какво е казал еди кой си литературен критик за еди кой си писател или поет.
През последните 15 години около 20 комисии, съставени от учители от университетите, учители от училищата, инспектори по български от инспекторатите, пишат и предлагат на всичките извървили се министри все смислени концепции. Концепциите (заплатени прочее с по около 0.30 лв. на час работа) заминават винаги в „кръглото чекмедже“ – който не знае що е то, да пита. Защоооо? Защото простото нещо е да разпределим отделни чаосове по български език от 1. до 12. клас, да ги отделим от часовете по литература. Да учим децата да използват майчиния си език (или втория си език – но пък официален за държавата, на която са граждани) уместно и коректно във всякакви житейски – формални и неформални ситуации. При устна и писмена изява. Така и часовете по литература ще „живнат“, защото те ще бъдат осъзнати като часове по естетика, философия на езика, митология, искуствознание. Идеята за такова разделяне довежда цялата сюрия експерти – то само дето им пише на вратата, че са експерти, не друго – до тих ужас. Ако искате аз да ви кажа защо, питайте ме. А засега, нали ви казах, учим децата да наизустяват текстове и да ги възпроизвеждат – това е най-великото когнитивно умение, което усъвършенства нашето школо.
Комисиите пишат, министрите мятат в коша. Какво отношение към проблемите може да има някой министър като сегашния – няма да му изпиша името, понеже два пъти се опитвам да публикувам в блога този текст с точното име, ама на – изчезва пусти текст?! Е, този път дано го пуснат филтрите, като ще е без имена – по стар новговорски български обичай. Та, какво отношение може да има човек, който е толкова далече от света, където живее, че сглоби следната тъжна драматична сценка (на която нашите уж будни духом и телом журналиствующи сестрички не обърнаха никакво внимание): питат го в началото на лятото този наш министър: „Не е ли голямо увеличението на студентските такси в държавните университети – 100% е?“. Той отговаря, че… да, сто процента е, ама обаче това прави всъщност 180 лева сега, което не е много… Не е много, правилно. Нормалният български служител (нали е турен да ни служи и този) щеше да трябва да продължи след „…което не е много…“: „180 лева е минималната заплата в страната; семействата, които имат студент, все ще могат да отделят една заплата на 6 месеца за таксата…“ Нещо такова звучи грижливо и дружелюбно, нали? Да, ама не! Този мъж отговори: „Да, сто процента е, обаче това прави всъщност 180 лева сега, което не е много… Това е един обяд за трима-четирима!“ Е, знаете как в други държави за едно изречение се изхвърча от министерско кресло. Този сладкодумник от нищо не изхвърча. И други, нему подобни, не изхвърчат от нищо и от никъде…
Жал ми е за младата дама, с която започнах този разказ, жал ми е за онези 85% от връстниците й, които са на същия хал… Защото деца виновни няма – виновни са възрастните… Петнайсетте процента, които веднага сте сметнали, са с висока езикова култура благодарение на семействата си и на собствената си ранна осъзнатост. Другите се осъзнават, като ги запердаши животът – като пропаднат на 10 интервюта за работа, като попаднат на взискателен шеф… Като се усетят, че не умеят да се включат в разговорите и в мисленето на точно тези хора, които са им най-интересни…
И започва едно наваксване!

Бреей, не щат да ти вземат парите, ако не са ти поизвили врата!

16.02.2008  – от boykab.blog.bg

Ако щете вярвайте, ако щете – недейте! Онези модерни хора от ЧЕЗ (толкоз модерни, че по най-модерен начин обещават да ни се отчитат писмено на нас, потребителите, по веднъж на три месеца) не щат да си сложат пос устройства в касите! НЯМА! Носи си пари в брой като в Армения през 1991 или нещо подобно (вж. Рандал Бейкър).
Дълго и утешително с миличък метален глас една Десислава ми повтаряше по телефона, предназначен за Н.В. Клиента: „Няма! Никъде нямаме…“ .
Бреей, викам си, какво се заяждам с девойката – тя е глас, и то купен за толкова малка заплатка, че да няма желание да носи отговорност за фирмата и да я защитава с хъс.
Ще разбера на място! На най-важното място за клиента с парите в брой – на „Сливница“. Е, там разбрах. Красивата врата с бяломатови стъкла и оранжеви знакчета (викат им „лого“) не носеше никакви обяснителни надписи. Влязох, продиктувах номера си на касата. Жената там вежливо мигаше и го набираше от клавиатура. И какво мислите – взеха ми парите ли? Неее! „Закъде?“ – ме попитаха. „За България!“ – поиска ми се да отговоря. Обаче възпитано формулирах: „София, Слатина, Редута…“. Милата женица с външност на прогимназиална строга класна се усмихна тържествуващо и рече (ама наистина победоносно!): „Не! Тук е само за страната!“ Щото, нали, София според ЧЕЗ не е в страната! „Къде тогава?“ – питам. „Там някъде нагоре по улицата (не казва обаче по коя улица и какво е за нея „нагоре“).“
Това с „нагоре“-то ме довърши. Защото обяснения като „нагоре“, „надолу“, „по-натам“, „е натака“ издават безнадеждно човека, за когото светът не е подреден и не е градски; за когото няма „изток“, „запад“, няма „булевард“ и „улица“, няма дори „ляво“, „дясно“ – човека на класическия фолклорен свят…
Намерих го това някъде нагоре по улицата, но преди това потърсих някаква табела или указание на вратнята на великото предприятие ЧЕЗ, табела, която да ми казва да не влизам, ако не съм за „страната“, а ще плащам за обект „не в страната“. Щото, рекох си, може да не съм я забелязала на влизане. Няма!
А пък в касата някъде нагоре по улицата разбрах защо нямат и няма да имат пос устройства. Защото като ми сметнаха сметките, ми взеха 236 лв. и стотинки. Любезно ми връчиха касови бележки на руло. Аз пък вкъщи си ги размотах (щото са дълги един километър) и установих, че за двата месеца, които плащам, с добавката на около три лева за закъснението (и те отчетени прилежно с касови бележки), масрафът ми е бил 231 лв. и стотинки.
Какви терминали, моля ви се, какви устройства, ха! Че като намесиш и гяволиите на ония, дето бъркат в e-pay, можеш да избираш как да те… прецакат!

Домове с решетки…

11.03.2008  – от boykab.blog.bg

Масларова: Домове винаги ще има, такива с решетки на прозорците (заглавие в „Капитал“ – internet изданието)

Решетки…

Има сто и десет начина човекът зад решетките да не ги усеща. Тогава решетки всъщност няма. Но за да знаеш тези сто и десет начина, трябва да си висококвалифициран психолог (клиницист, социален психолог, педагог по специална педагогика). Висококвалифицираните не отиват да работят в домовете с решетките, защото (най-вероятно заради многобройните „джуфки“ на такива като Масларова) пари няма.

И вместо да се запретне да ги търси тези пари, мадам Масларова, развяла жабота и джуфки, безсрамно приказва за „идиоти, които така са се родили“ и за „решетки, без които не може“, но пък обиква да строи сграда за министерството „си“ в Стара Загора срещу много милиони.

Срам и позор за нас, че още не сме я изхвърлили от сцената – срам и позор за нас, след като журналиствующи братя събират пари, вместо да я погнат за оставка… Къде бяха журналистите  български, докато ВВС правеше разследването си?  Правеха ли теманета на министрите, които не са си свършили работата? И още ги правят тези теманета… доземи!

Едноръкият шофьор и другият – с коланчето

11.03.2008 – от boykab.blog.bg

Пътувам 15-ина километра, за да ида на работа. С  „любимата си маршрутка“. Щото ако не я употребявам, ще трябва да чакам три автобуса и да плащам на три автобусни линии.
Единият, който ме закара вчера, управляваше с едната ръка (дясната): с палеца, показалеца и средния контролираше волана, а с безименния и кутрето сменяше скоростите. Другата му ръка беше заета с друго. Ама не, не мислете, че придържаше телефон до ушето си. Много по-оригинално решение: лющеше семки без да спре нито за секунда. Пардон: спираше, за да отпие от шишенце кока кола. Плюеше си невинно през прозореца – това си иска ловкост, но иска и обръщане на главата… А заедно с главата – и на очите, които би трябвало да следят пътя и трафика.
Другият, който ме докара вчера, шофираше с едната ръка (лявата), защото с другата трябваше да опъва един автомобилен колан за седалка. Този колан беше единствената пречка вратата да не зее. След малко се усетих, че ако искам да вечерям със семейството си, а не  зелце в „Пирогов“, по-разумно е аз да опъвам колана. Седнах на първата седалка до вратата и така… Аз дърпам „юздите“, народът се смее през сълзи и на качване, и на слизане. Да беше записал някой кротките коментари на тези пътници! Ама нямаше как да влючвам диктофони и телефони – трябваше да крепя вратата…

Блоговете – гарант за свободата на словото

26.09.2008 – от boykab.blog.bg

Блоговете са най-доброто мерило за света на реалните хора. Реалните, не казвам нормалните. Защото онези, дето са ни яхали и ни яхат – те се имат за нормални: живеят на принципа „дай, дай, дай!“.

Винаги се опитвам да обясня действията си – може би е тъп навик, но и тук се обяснявам защо блогирам

Мнозина си изливат мислите в блоговете, щото нетът като медиум не е лоша идея: кой да ти чака одобрението на редактори и редакторски съвети… От друга страна, тъкмо неспирното изливане е причината за това, че хукне ли човек да търси сведения в нета, натъква се при търсенето на чудесии, които всъщност го (търсенето) обезсмислят…

Блогът обаче си стои. И причината е двояка.

Двояка работа: полза и безползие. Имам чувството, че когато говорим за нета, ние говорим за различни мрежи. И тук, както във голяма всяка човешка група, има непресичащи се социални множества. Прекрасното е, че тук те не са очертани заради места и практики, определяни само от количеството пари, което е нужно, за да си там; не, тук непресичащите се социални множества са, слава Богу, най-сетне, ментални. Хората участват в някакъв мрежов социум поради съответния начин на мислене и поради точните си предпочитания.

На мнозина може да им се вижда гадно, но си казвам: да можеше така напълно да са непресичащи се тези множества и в живия ни живот. Никога да не ми се налага на мен например да слушам за някакви биг брадъри, славчовци, азисовци и пр. А пък на тези, дето това им е животът, да не им се налага да слушат за Марсел Мос, Хайдегер или Уилиъм Текери.