За задъханите хвалебствия относно софийското метро, при които на някои им избива лига на устата

26 02 2012
 Boyka Batchvarova  на 26 февруари 2012 г. в 12:55 ·

    За цели 89 секунди се загледах в телевизора, прикована от запенените хвалби що било убаво и големо постижението СОФИЙСКО МЕТРО. Направо паметник да им издигнеш на тия сите, дето го строиха под мое наблюдение таман 35 години (че и повече май)…

    Чешки инженери бяха казали най-колегиално на съпруга ми – но на чаша бира, извън протокола – десетина години след НАЧАЛОТО: “Да бяхте го възложили на нас, а не на руските колеги, досега да сме го докарали до Одеса вашето софийско метро!” Вярвам им на чехите.

А онзи човек Стефан Софиянски беше сложил паметна плоча на едно вече затапено място на първата метростанция, която плоча гласеше, че той бил сключил договор с японското правителство. Простакулята не се сещаше колко е смешно да сравнява своята особа с японското правителство. Той кмет , те -  супер успешна държава… Дали с императора се е подписвал? Или с министър-предеседателя? Той – кмет, а? Но как да го уточни на плочата, как да пише я зам.-кмет на Токио, я зам.-министър на нещо си, я спонсор от друг вид. Тогава защо да има плоча…Ела, Боже, си прибери вересиите…

Та по повод пенливите струи лигав възторг относно знаменитото софийско метро – малко данни от най-баналното и просто място за проверяване (с препоръка към всичките журналета поне на това елементарно място да надничат):

“Първата метро-линия е била построена в Лондон през 1863 година и е била малко по-дълга от 5 километра. Първоначално композициите в него са били теглени от парен локомотив, който изпълвал с черен дим тунелите в следствие на не добра вентилация. По-късно, през 1890 година, в Лондонското метро е била построена и първата електрическа линия. През 1891 година подобно съоръжение е било построено и в Глазгоу, Шотландия.

Бостън е първият американски град с метро, открито през 1897 година. Първата подземна железница в Ню Йорк е построена през 1904 година.

В континентална Европа най-старата подземна линия е построена от френски инженери през 1875 година в Истанбул, но тя била с ограничена дължина и вагоните са били задвижвани от животинска тяга. Поради този факт най-често се приема, че първото метро в Европа е построено в Будапеща през 1896 година.”

Париж: “Първата линия (Porte de Vincennes – Porte Maillot) е пусната в експлоатация на 19 юли 1900 г. На тази дата линията е открита само с 8 от 18-те предвидени станции, като останалите 10 са отворени август същата година. Входовете на метрото са проектирани от Ектор Гимар в стил ар нуво. Декември същата година част от втората линия на метрото също е пусната в експлоатация. На 31 януари 1904 г. е подписан договор с друга компания, наречена “Дружество за подземен електрически железопътен транспорт Север-Юг в Париж” (Société du chemin de fer électrique souterrain Nord-Sud de Paris) за изграждане на линия между Montmartre и Porte de Versailles. Тази линия е пусната в експлоатация на 4 ноември 1910 г.”

Ню Йорк: “Първата подземна линия на метрото е пусната в експлоатация през 1904 г., докато първата наземна е отворена близо 35 години по-рано. Големи части от системата (особено извън Манхатън) са издигнати на платформи (понтони) или преминават през просеки. Строителството в централните райони първоначално е постигано чрез разкопаване на улиците, докато на по-късен етап (при изграждане на по-дълбоките тунели в участъците Харлем и Ийст Ривър) са използвани машини за подземно копаене (т. нар. „къртици“) През 2005 г. Нюйоркското метро постига рекореден пик на превозени пътници за изминалите 50 години — 1,45 милиарда пътници.”

Москва: “Начало на експлоатацията – 15 май 1935 г. Почти цялата метросистема е подземна, макар че някои линии (1, 2, 3 и 4) пресичат Москва-река, като линия 1 пресича още и река Яуза. Общо има 5 открити метромоста и един покрит (през река Яуза), който представлява наземно продължение на тунела.Филевская линия (4) има два наземни участъка: между станция Смоленская и Киевская (с мост над река Москва) и между станция Киевская и Кунцевская (с няколко тунела). Има три наземни станции на линия Арбатско-Покровская, една на линията Таганско-Краснопресненская и четири надземни станции по Л1 (Бутовская).”





Правнуче грубо наруши ACTA

31 01 2012

Правнучето грубо наруши АСТА в аспекта за авторските защити!

Американски художник и наследниците му са засегнатите!

Тригодишният Филип Е. продължава да бъде прикриван от близките си, които всъщност са и негови помагачи и/или съучастници. Тяхното съдействие пречи на оторизираните органи да наложат съответните наказателни мерки срещу заподозрения в нарушение на АСТА Филип. Във вторник следобед – около 17:30 часа, на домашния си адрес в град София, младият вероятен престъпник за първи път е оцветил няколко – свидетели твърдят, че са били  над четири! – картинки с изображения на Мики Маус. В един от случаите се подозира, че контурното изображение е било на Мини Маус. Баща и майката на заподозрения са осигурили материалните предпоставки на престъплението: книжка за оцветяване и цветни моливи, като бащата допълнително ги е подострил малко преди престъпните действия на Филип Е. Прадядото и прабабата на младежа са проявили престъпна небрежност, като са похвалили Ф. Е. и са си отишли набързо, вместо да алармират органите като съвестни граждани. На интервю се е съгласила единствено съседката на семейството на заподозрения, и то само защото тя  е тяхната семейна адвокатка. Очаква се развитие по случая. Обществеността се надява, че ще най-сетне има осъдени.





Синдромът „язе сАм си дОма!“ отдавна е дошъл в града – градове имаме, градски тип съжителство няма… И на Коледа няма.

2 01 2011

Само специалистите урбанисти могат да ми кажат колко столетия или – днес, в по-ускорените темпове на промяна – колко десетилетия са нужни, за да успее един човек, едно семейство, една фамилия да възприеме правилата на живеене в ГРАД. Град като град – град, а не непомерно разраснало се село, което си има много жители, но двуетажни и триетажни постройки с дворче са най-характерните за него, а и си има един кмет, една врачка и една поликлиника. Или ДКЦ. Е, може и да са две. И врачките.

Аз дори не се наемам да предполагам какво казва антропологията за това. Мога да се опра само теренните си наблюдения на обикновена гражданка. Те са моите свидетелства за това какво значи да не разбираш, че си в град – в премноголюдна променяща се комбинация, където – за да ти е добре и спокойно, трябва да правиш така, че на другите да им е спокойно. Тогава – обезличавайки ги чрез незабелязване „наужким“, ти ги оставяш на мира. С надеждата и те да те оставят на мира, и те да бъдат така добри да не те забелязват, но само „наужким“. Класически пример от социалната психология: в претъпканото метро на големия град не се взираш в никого, не се усмихваш никому, уж не забелязваш никого. Това е единственият начин да останеш и ти спокоен.

Дори в един неголяма агломерация като София вече има хора, които веднага разпознаваш като граждани – ако не пето поколение, то поне второ. От  техните домове не се носят силни звуци – никакви и никога. Техните домашни животни са почти невидими (освен когато ги извеждат на разходка). В двора им – ако имат двор, се виждат цветя и камъни, пейки и пързалки, барбекю и кучешка колибка. Най-много: и спретната барачка за складиране на нещо си. На балкона им – ако имат балкон, се виждат сенници и чадъри, седалки и растения. Най-много: и спретнат шкаф за складиране на нещо си.

Тях няма да ги видите да подреждат на стълбищната площадка на шестия етаж подозрително човешки порцеланови чинии с остатъци от храна. И да ви отговарят на смаяния въпрос „Защо?!“ – „Ами да го доядат котките и кучетата! Има тука едно много сладко, черничко… “ Господи, а то, черничкото, как е стигнало до шестия етаж? Ами ей така – същите тези, дето са свикнали да изхвърлят по дворищата си останки от храна, оставят входната врата на общото ни градско живелище отключена. Често и дори подпряна с камъче, за да не се задейства автоматът. Тъй им било по-лесно: какво ще отключваме всеки път. Пред апартаментната им врата има „калеври“ – вехти смачкани патъци някакви. За навън. Навън от какво, да му се не видеше? Обаче ако ги помолиш да се включат с пари в кастрирането на няколкото чернички и белички, които се прехранват покрай хората в бетонната джунгла, веднага казват, че не е техен проблемът. И шляпат с калеврите към контейнерите за смет, разхвърляйки какво ли не, защото идеята за здраво пакетиране на отпадъците не им се връзва с „кофата“ за смет, която ще си умият, като се приберат.

Онези, истинските граждани, няма да чакат да отиде някой да им тропа на вратата с молба да понамалят музиката. Те просто знаят доколко могат да си позволят в общата сграда. Когато живеят в отделен двор с барбекю и беседка, те също знаят точно колко могат да си позволят да шумят. Те знаят точно доколко и за какво да питат, когато се поздравяват пътьом с другите съграждани. Те знаят доколко безлично да ти отговорят, за да не те обидят, когато ти ги питаш как са. На тях им е вътрешно чуждо да докладват за истинските си събития или преживявания на всеки съкооператор или съкафейник в кварталното кафе.

Само здравата селска душевност може да породи усещането „язе сАм си дОма!“ – което да може да значи: „Цело село е мой дом: ако се радваме, оно и без т`ва цело село е тука, ако оплакваме – и тогава така!”. Напоследък бях свидетел на жестокост, която може да се породи само от подобна нагласа: съвсем чужди хора – просто колеги, се изтърсват на погребение, щото били чули за смъртта, опитват се да висят по вратовете на опечалените… След събитието се обаждат по телефона (щото вече нямат плет) и коментират за Мимето, която била с много добра нова прическа на погребението… Това е селският, класическият племенен начин на съпричастие – но! – и на забавление. Сватби, кръщенета, войнишки изпращания (помните ли?!), погребения, помени: това са спектаклите, на които си и зрител, но и участник. Селската обредност на доиндустриалното общество отдавна е забравена, но тази нейна част се влачи, влачи и ето на – довлече се в града.

Някой имал бил рожден ден и вдига патърдия до небесата именно с това оправдание: ама аз имам рожден ден веднъж годишно. А бре, аланкоолу, ти – да, ама в сградата и в околните живеят по около 60 семейства с по трима-четирима у дома. Какво правим тогава?! Друг се обижда, когато му речеш, че по децата не се крещи като по добитък, че го чуваш през две стени да реве: „Изрод!“ на собственото си дете. Той не се плаши от организации за защита на децата и добичетата – „язе сАм си дОма!“, което значи, че децата и добичетата са си моя собственост и ако искам, ще си ги претрепя…

Ще каже някой, че в тихите, игнориращи „наужким“ останалия свят семейства може да стават и по-страшни работи. Да, може. Да, стават. Това е съдбата на хората от градската агломерация, още повече от метрополиса. Това са градски работи и се оправят по градски – с гражданско общество, с информация, с полиция, с неправителствени организации. Никога с крясъци и никога със завиране в чуждото пространство.

Идва Коледа 2010. Семейният празник! Домашният празник, на който повечето от нас нямат огнище да напалят, но „домашно огнище“ си има всеки. В града то е там, където се намира мястото, наричано от теб „у дома“.

Следобед. Ранен. Въртиш се в кухнята заради питата с пара за голям късмет, заради пълнените чушки и заради каквото там си намислил от 7-те или 11-те яденета за трапезата на Бъдни вечер. Тряяяс! Сърцето ти подскача! Гръм на улицата – пиратки, ужас. Гълташ малко вода… Ех, селяните се радват, че не са на село. Че може да си трещят когато и както си поискат със смешно оправдание „празник е!“. Да, празник е. Коледа идва. Не е нова година, нито национален празник, нито Гуньо Папучкин е победил в изборите. Тогава пò може да се гърми като че ли…

Следобед. Късен. Пращаш красиви електронни пожелания на най-близките, които не са наоколо. Попийваш си аперитива; плодове, ястия, свещици вече са на масата. Тряяяс! Питието ти пресяда, задавяш се – гръм на съседния балкон: съседът бил имал личен пищов, ужас. И си гърми… Щото му е хууубаво, мале, хубаво. От какво ли?

Вечер. Бъдни вечер… Тиха свята нощ, когато казваме, че се родил онзи, който ни даде идеята за спасение чрез личен избор, а не чрез  „око за око, зъб за зъб!“. Когато се е родил онзи, който пося идеята за индивидуалност, за индивидуална отговорност и ценност; онзи, който ни посочи как да се изтеглим сами за косите си от племенното безизборно живеене… Рождество Христово се празнува в нощта след Бъдни вечер.

Обаче не – никаква тиха и свята нощ… Тряяяс! Тряяяс! Тряяяс! Някой празнува нещо друго, крещи като след световно по футбол, в което той се е класирал четвърти, въпреки че в живота си не е помирисвал бутонки… Какво ли празнува днес? И той не знае. Иска само да сбèре цело село с патърдията си, да излезне на мегдана, „да го чуат, да го видат“… Няма мегдан, братко. Намираш се в град. Скоро няма да го научиш…

Градове имаме, градски тип съжителство няма… И на Коледа няма.





Родители убиха детето си. А някой им е позволил… НИЕ

13 12 2010

Родители убиха детето си.

Докато биологичните родители продължават да имат приоритет по закон, децата в България ще бъдат в риск!

Хора, да престанем да се угрижваме за процедури ин витро за жени и мъже, убедени, че тяхната семка ще е най-ценният принос за планетата ни. Да започнем да молим хората без деца да спасяват – чрез осиновяване – нещастните, родени от злодеи или тъпанари… Да създаваме условия на тях – на тези, които спасяват деца! За тях се борете. За тях искайте пари и подкрепа…

Който иска сложни и скъпи процедури за оплождане – да си ги плати: ще му помогне самочувствието, че Земята не ще може да се върти без биологичния му код. Такива нямат идея за възпитание и създаване на личности: техните отрочета най-често са с много изкривена психика, с много проблеми… Но това вече е професионално отклонение в този текст – няма да го подхващам.

Докато държавата помага на смахнати или изроди да си вземат обратно (веднага щом си ги поискат) децата, отгледани и социализирани в SOS семействата или в някой читав дом,  – така ще е! Идват в SOS селището такива уж родители, вземат си 10-годишното момиче, което вече умее да чете и да пише, което вече няма тикове и е добре психически, вземат го (защото законът им го дава) и го правят своя слугиня или просякиня… и по-лошо.

Стефан Баласчев ми казва: „Ако искам да управлявам МПС трябва да карам курс и да плащам пари. Дали кандидатите за родители не трябва да се тестват? Отдавна е ясно, че сред тях има животни, които са свели живота си до най-елементарното и са опасни за околните и за беззащитните“.

А аз му отговарям: „През 65-та година на миналия век прочетох превод на текст от американски футурист, който предлагаше и описваше такъв тест. Много смислено го беше структурирал.“

Давам и друг пример - всеки боклук с полов орган може да си роди детенце, ако му го прати Господ, а за осиновяване има нужда от удостоверение за съдимост, да речем. Не че е лошо – трябва да се искат гаранции всякакви. Ама от пандизчийката (настояща или потенциална), от пияницата, от дванайсетгодишната неграмотница не искат никакви гаранции, че ще отчува детето като човек.

А де! Социум. Да му… плюя на социума!





Твърдението “убили бебе” премина в абсурден полицейски екшън

3 12 2010

Убили бебе!!! Някакви тъпи журналисти и престарателни полицаи не разбраха, изглежда, че става дума за недоносено дете с тежки малформации. Дете, което, да пази Господ, не би преживяло в машината повече от месец…

Аз обаче имам две много близки семейства, които са преживели този ужас. И имам опита да съм видяла какво им се случва. Трагедията е огромна.

В единия случай двойката не протестира срещу мълчаливото съгласие на лекарите да не предприемат спасителни действия, защото са безсмислени. Мъката им не бе по-малка или по-голяма от мъката по всяко загубено детенце. Но…

Другата двойка кръсти в християнство и месец по-късно погреба нещастното същество. Има гроб на някого, който нямаше мозък… В биологическия/физиологичния смисъл. И тяхното страдание не стана по-малко или по-голямо от това, че болницата харчи 1000 лв. на ден, да речем, за поддържане на този “живот”.

Тази – днешната – болница в България за месец по 1000 пари на ден ако харчи, колко души би лишила от животоспасяваща операция? Не смея да си помисля и другото – да има родители, които могат да си решат, че от този екшън може да им дойдат и парици…





„Вероника 16“ – транспорт и туризъм, в пълния си блясък

20 09 2010

Белята на пътя, за която се вълнувахме заедно с чуждестранните си колеги и заради която плюехме в пазви, че ни е стигнал малкият дявол, беше почти забравена. Когато се обадиха от фирмата, която ни сглоби неочакваните тревоги, за да ДОПЛАТИМ (?), си припомнихме в какво положение бяхме на онази магистрала с префучаващите край стърнището автомобили, автобуси и тежки камиони.

Тази твърде опасна изненада ни беше поднесена от фирма „Вероника 16“. Случва се. Не се случва обаче при подобни инциденти фирмата, отговорна за живота и здравето на своите пътници, вместо да се извини, да прокълне като селска баба от XVIII век: „В гробищата да си ги занесете дано тези 110 лв., дето не ги давате допълнително, а искате да ги минем като неустойка!“. Президенти на фирми стават всякакви. Дори и женици, които кълнат като селянки.

По-важно е друго – ако имат нашенските фирмаджии и фирмаджийки и най-бледа представа от услуги, те самите биха проявили разума да предложат някакви дребни компенсации. Или ПОНЕ извинение.

Извинение немА! Селска клетва ни стигна.

Разбира се, доста е вероятно нито един от департаментите на НБУ, които досега са опирали до тази фирма за услуги, да не поиска повече да си общува с нея.

Това обаче едва ли ще помогне. Но пък няма как да носим и грижата за първите седем години на президентите на фирми у нас.

И за „забавен“ финал: чакахме  четирима – всъщност четири дами с академични титли, вътре в автобуса, защото останалите 50-тина души бяха навън в търсене на храна, крачейки предпазливо към отстоящата на 2,5 километра бензиностанция. Не е чудно – някои от тях бяха напуснали Стокхолм или Атина в 6 часа сутринта. Та докато ние четирите чакахме на 60 километра ПРЕДИ Стара Загора да дойде автобус от Пловдив (и чакахме 2 часа!) представителката на фирмата, поседнала някак по-надалече, ни питаше НАС: „Какво казват шофьорите, ще стане ли нещо?“ след всяко наше слизане от колата. Шеметно изпълнение! Вместо да слезе тя и да държи картината под контрол, тя питаше нас…

А то – какво ли „нещо“ можеше да стане, след като колелото се беше изтъркаляло без нито един болт по него… От десет възможни – поне толкова са отворите, които наброихме по металното „вътре“ на колелото.

Услуги от български фирми – не, благодаря! Всъщност защо да виня всички наред!? Я по-добре: услуги от „Вероника 16“ – не, благодаря!





Беля на магистралата – съвсем по нашенски

4 09 2010

Български, италиански, гръцки и естонски студенти и докторанти заедно със своите български, шведски, гръцки и естонски професори, тръгнали да правят учебна школа и научен семинар в гостоприемна и привлекателна България, заседнаха на магистралата, защото едното колело на возилото отхвръкна, прелетя пред автобуса, счупи бетонно колче на оградата, прегази мрежата и полегна в нивата.

Е, късметлии били, че нямало жертви… Да. Но понякога – от горчив опит го знаем – има. Дали шведските, италианските и гръцките колеги, тръгнали на път от дома си в 6 часа сутринта, прехвърляли се по на 2-3 превозни средства, за да видят магическото българско черноморие, ще забравят първото си впечатление: два часа и половина на пътя в очакване на друг (не нов, нали, и не по-добър прочее) автобус…

Ами ако беше по-висока скоростта… Ами ако имаше наблизо друга кола… Ами ако някой изпреварваше в момента…

Ами ако… Господи, спаси и помилуй!





PRO BG телевизия със свой принос към езиковата политика

19 12 2009

PRO BG телевизия ни черпи със свой принос в езиковата политика, като по своеобразен начин изявява своето отношение към темата за грамотността и неграмотността.

Отбелязвам веднага, че приносът им не ми харесва никак.

Имат си те предаване, което започва със заставка „ДЕЦКО“. Шегички, а? Ами да, колко палаво.

Те, работещите там, знаят точно как се пише думата „детско“. Заиграват се обаче. Забравяйки, че само ние, възрастните зрители, го възприемаме като гъбаркане. Малките, които сега са в школото от 1 до 7 клас,  не го възприемат така. Авторитетът е нещо нужно за тях; нищо, че не могат да осъзнаят това.

Малките са най-важните. По-важни са от желанието за оригиналничене на високообразованите, високоинтелигентните специалисти по МК (които, разбира се, знаят, че водещият принцип на българското писане е морфологичният). Но пък които от мерак за гъбаркане набиват в очичките и главичките характерната грешка. Защо да не кажат дечицата на учителската си утре, че ТЯ не знае как се пише думата, щото те са я виждали хиляда пъти по телевизора написана така – „ДЕЦКО“?

Драги журналиствующи колеги, това го правите точно когато в училище се опитват да им вкарат дълбко в паметта, че пишем значещите части на думите винаги еднакво  (независимо как се чуват и произнасят), за да се разбираме много бързо и много лесно при четене. Силно се надявам, че им го обясняват с разбираеми думи и с много примери. Един от примерите е  този: „ДЕТ“ като в „ДЕТЕ“ плюс „СКИ“ като във всички подобни думичики, които отговарят на въпроса „какъв?“ (или плюс „СКО“ като във всички подобни думичики, които отговарят на въпроса „какво?“).

Вярвате ли, че сте прави, колеги от PRO BG? Нали после вие и вашите другари по МК  вдигате шум до небесата колко са ни неграмотни дечицата ни и колко са ни недъгави учителите ни!

Аре стига, че започнах да се ядосвам…





Документ на БАН, проект за становище на Общото събрание

11 12 2009

Доста забележителен документ, излязъл из недрата на БАН. Всъщност част от документ. Не ми стигнаха нерви да продължа. Но не се съмнявайте – любимите ни щуротии като незатворени скобни запетаи и др. под. са налице докрая…

Изрисувала съм текста с червено, чудейки се и се дивейки КАК Е ВЪЗМОЖНО! Ще речете “случайни грешки”. Не е така, не са случайни, защото не е случайно, че хора от ТАКАВА институция нямат автоматизирани навици за писане… Ние, които преподаваме езикова култура, се тюхкаме за липсата на такива автоматизми у 20-годишните. А то…

Да не говоря за това, че - извън пунктуационните и графичните грешки спрямо стандарта, се вижда и трогателно неумение за работа с текстообработващата тъпичка програма WORD. Искам да ви обадя, че за такива зейнали “дупки” посред текста студентите ни на изпит за компютърни умения губят поне по 2-3 точки… Но те, хлапетата, са пред компютрите по-скоро с други цели, едва в университета започват да използват техниката за произвеждане на писмени текстове. А служителите в БАН предимно за писане би трибявало да я използват, едва ли мнозинството там са геймъри.

Жална работа… Българска работа.

Първа страница

Втора страница. Има и още, но спирам засега...





Иван Гешов и Руал Амундсен. Или „БАН и БНТ“

12 10 2009

Какво е общото между сериозен деятел на БАН и сладкогласа журналистка от БНТ? Днес – тъкмо днес сутринта в рамките на едно и също предаване – това общо е безхаберие към говоренето; безхаберие, което може да се нарече „безкултурие“.

В едно иначе много умилно интервю (водено от Шани)  деятелят на БАН ни обади, че голям благодетел на Академията е бил „Иван Евстатиев Геше в“, чийто барелеф, направен от голям скулптор, ще бъде открит днес.

Ива два варианта. (1) Човекът не е виждал написано името на дългогодишния председател и дарител на БКД (Българското книжевно дружество) достатъчно много пъти в живота си и не го е произнасял може би повече от два пъти. Което си е жива срамотия… (2) БАН може да е решила да „осъвремени“ името, като го подравни към по-често използваното сега изписване на фамилията – Гешев.

Ужасена от подобна мисъл (защото в учебници и списания вече отдавна виждаме “Българско книжовно дружество”, а не “Българско книжевно дружество”) хуквам да търся данни. Е, за мое спокойствие още първата публикация за днешния празник ме утешава: „В 11 ч. пред официалния вход на централната сграда на БАН ще бъдат открити барелефи на първия председател на Българското книжовно дружество, което се преобразува в БАН – проф. Марин Дринов, и на Иван Евстратиев Гешов – дългогодишен председател и дарител на БКД.“ Слава Богу, нито фамилията, нито бащиното име на големия българин са променени.

Натрапва се в такъв случай печалният извод, че вариант (1) е истинният. И веднага в паметта ми изпъкват стотиците часове по езикова култура, в които съм повтаряла на младите хора, че т.нар. „енциклопедична езикова култура“, с други думи казано – общата култура, не може да се „донаучи“, както можем да направим с неавтоматизираните навици за правопис или несъздадените навреме умения за работа с текст.

Учените от БАН сега бръмчат като в кошер, колко са нужни на родината – почувствали вече неслаб полъх от реална заплаха за обичайното си бааавно и непродуктииивно работене. Докато излъчват в публичното пространство това, за което разказах, едва ли ще намерят много съчувствие…

Сега ще намеся и БНТ. Какво е общото между учен на прилична възраст и чуруликащ млад женски глас? Онова нещо с общата култура е общото. В същото TV предаване нежният глас (вероятно на журналистка, нали?) ни съобщи, че била намерена единствена фотография на първото стъпване на хора на Северния полюс. И по най-естествен начин в тази тема се появява и името на знаменития норвежки полярен изследовател. Не знам дали в съзнанието на дамата е норвежки обаче. Защото тя го прогласи като „Раул Амундсен“. Много сериали от „Америка Латина“ ли е гледала? Много „Денсинг Старс“? Или е обхваната от космополитното чувство на “измешване“, което радостно нагази и мен някога си през 80-те, когато научих, че Рууд Гулит е холандец, сиреч нидерландски гражданин, при това роден в Амстердам. Едва ли…

Повтарям казаното за деятеля от БАН, защото се отнася с пълна сила и за дамата от БНТ – не е виждала написано името на знаменития полярен изследовател Руал Амундсен достатъчно много пъти в живота си и не го е произнасяла повече от два пъти. Даже знам кога са били тези два пъти – в училище, когато са я изпитвали по география.

Случайна грешка – ще рече някой. Не е случайна.

Език мой, враг мой…





Аз живея с тези хора…

28 08 2009

От много време не съм писала нищо в този блог…

Защото немея напълно пред нещата, които ми поднесе тази година. Например – вижте, аз живея в една и съща страна с такива хора (като жената от бележката по-долу); с хора, за каквито иде реч в препечатката от агенция “Фокус” : те са мои сънародници, те би трябвало да имат моите цивилизационни памети и кодове… Аз тогава закъде съм…

Когато кажа, че такива са за убиване още като малки и не е трудно да се различат, обвиняват ме в елитаризъм и Бог знай в какво още… Затова, свестявайки се след абсолютно несвестната пролет и лято, след невъобразимите цивилизационни избори на моите ненагледни съселяни,  започвам да се опитвам (елитарно)  да цепя тъпите им митове. Започнах днес – с твърдението, че такива като тази “майчица” не е трябвало да пораснат изобщо, и с мечтата всички да прегърнат идеята на “Наградите “Дарвин”.

http://www.darwinawards.com/

http://en.wikipedia.org/wiki/Darwin_Awards

Утре – за знаменитата тъпотия ИН ВИТРО. После – за друго. Иначе ще ми се “пукне джигерът” от мълчание.

Млада жена от добричко село изхвърли бебето си в тоалетна

Добрич. 27-годишна жена от село Ляхово е изхвърлила новороденото си бебе във външна тоалетна. Това съобщи за кореспондента на радио „Фокус”-Варна Георги Градинаров от Областната дирекция на МВР в Добрич. Вчера в Районното управление на МВР – Балчик е подаден сигнал, че жена е родила в дома си в село Ляхово. Сигналът е подаден около 11.30 часа. При проверка, полицаите са установили, че жената е родила момиче, след което го е завила в найлонов плик и го изхвърлила във външната тоалетна. Близките на младата жена твърдят, че бебето е родено мъртво, каза Георги Градинаров. Той допълни, че по случая е образувано дознание. Ако бъде доказано, че детето е родено живо, става дума за престъпление. Трупът на новороденото е изпратен за аутопсия в Съдебна медицина.

Жулиета НИКОЛОВА, 28 август 2009, | 13:40 | http://focus-news.net/?id=n1247967

Всички права запазени – Информационна агенция “ФОКУС”






За безплатните правописни речници – моят принос към дебата

9 06 2009

От Бориславовата видрица

… и моят коментар:

Не бих го нарекла “отнемане”, по-скоро здраво “разклащане”. Колегите от БАН имат нужда и от “разклащане”, и от “раздрусване”, тъй като (вероятно полегнали върху лаврите си от време Червенково, още Андрейчиново) са твърде далеч от самото говорене, от живеенето във/със/чрез езика и речта. Самият факт, че пишат текстове с примери от т.нар. “художествена литература”, за да изясняват живия комуникативен канал, е доказателство. Самият факт, че правилата за писане и говорене (които имат препоръчителен характер, разбира се, щото няма “езикова полиция”, която да арестува прегрешилите) се налагат от страна на тази институция като задължителни за всекиго и навсякъде, е доказателство. А що се отнася до изданието на “Хейзъл” – в академичния предговор има правила и схеми, които не се спазват в словника. Вероятно авторите си въобразяват, че всяка учителка, всеки учител, всяка ученичка и всеки ученик трескаво следят техните статии, за да научат радостно на какво се дължи противоречието. Здраве да е, за БАН май вече – или добро, или нищо… Хубавото е, че препоръчваният от държавните институции речник ще се раздаде безплатно в училищата и (дано!) ще дойде ред да се раздаде безплатно и в канцелариите на общинските и държавните служби. Това е една добра малка стъпка напред. Защото правилници и закони не вършат работа – върши работа издаването на ниски цени на МНОЖЕСТВО коректни помагала, разпространяването им по институционална линия и ИЗПОЛЗВАНЕТО им. А ИЗПОЛЗВАНЕТО им ще настъпи, когато (вместо да размахваме пръст) убедим младежите, че използването на добър стандартен език в публичното пространство е ПРЕСТИЖНО. Вече сме ги научили да обличат чисти и хубави дрешки и да ходят на зъболекар, време е да ги научим и на друго за представянето на човека в публичното. Браво на МОН и на парламентарните комисии по образование и наука и по правата на човека и вероизповеданията!





Смирненски за студа

22 01 2009

КАЛИН ДОНКОВ във вестник „Сега“

„Вече в гимназията, дървената ваканция си я смятахме за свое свещено зимно право и ако беше днешното време, а не тогавашното, сигурно нетърпението ни щеше да намира израз в ученически стачки или дори в граждански непоВече в гимназията, дървената ваканция си я смятахме за свое свещено зимно право и ако беше днешното време, а не тогавашното, сигурно нетърпението ни щеше да намира израз в ученически стачки или дори в граждански неподчинения. Веднъж, с цел подсещане, написахме на черната дъска популярното четиристишие на Смирненски за студа (по онова време всички го знаеха): Студено, дявол да го вземе. Студът те реже като с ножици. Човек за да се посъвземе, са нужни барем две госпожици! Какво стана, няма да забравя никога. Сума време ни разследваха за “провокация”, учителката по литература, привлечена като експерт, не позна автора, не беше чела стихотворението, дълго отричаше, после, изглежда, направи справка и даде мнение, че в училище може да се цитира и рецитира само това, което е одобрено в програмата, а не такива “вулгарни произведения”. И накрая все пак го извъртяха като непозволена демонстрация и протест и се заканиха, че ще режат глави. Но времето се стопли и заедно с това се затоплиха отношенията, размина се, и главно се размина на мен, защото вече като начинаещ литератор бях главен и единствен заподозрян. Макар да нямах нищо общо и макар почеркът на черната дъска да бе определено женски…дчинения. Веднъж, с цел подсещане, написахме на черната дъска популярното четиристишие на Смирненски за студа (по онова време всички го знаеха):

Студено, дявол да го вземе.

Студът те реже като с ножици.

Човек за да се посъвземе,

са нужни барем две госпожици!

Какво стана, няма да забравя никога. Сума време ни разследваха за “провокация”, учителката по литература, привлечена като експерт, не позна автора, не беше чела стихотворението, дълго отричаше, после, изглежда, направи справка и даде мнение, че в училище може да се цитира и рецитира само това, което е одобрено в програмата, а не такива “вулгарни произведения”. И накрая все пак го извъртяха като непозволена демонстрация и протест и се заканиха, че ще режат глави. Но времето се стопли и заедно с това се затоплиха отношенията, размина се, и главно се размина на мен, защото вече като начинаещ литератор бях главен и единствен заподозрян. Макар да нямах нищо общо и макар почеркът на черната дъска да бе определено женски…“





Вчера си се взирам в телевизора…

14 06 2008

… и – като повечето хора, към късна вечер облъскани и позатъпели, щракам с щракалото. Имам два-три руски канала в пакета, затова ни най-малко не се чудя, като чувам руска реч.

О Б А Ч Е !

В един миг първо се потрисам, след това решавам, че има кратковременна техническа грешка, накрая се закотвям да видя дали е истина. Е, оказа се истина – по Военния телевизионен канал (финансиран прочее от НАТО най-паче) се лееше игрален филм без дублаж или субтитри на български. Ей тъй, както си е в оригинала – на руски. Новичък филм.

Къде живеем точно?

Ще речете – езиково обучение. Нъц! Що ли пък по този канал не провеждат езиково обучение по този приятен начин и за офицерите и сержантите, които учат английски или френски, а?

Пък беше и петък, та ме напълзяха едни спомени… Невесели…





Още за хихикащите журналиствующи…

15 04 2008

http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=482276

Това е линк към едно чистосърдечно, чисто и прекрасно-наивно предложение на уважавания литуратуровед и културолог Бойко Пенчев. Ще прибавя накрая и разменените реплики в коментар между Старец и мен.

Но защо се втурнах сега да прибавя тези неща в блога си?

Защото се опитах преди десетина минути да придобия новини от телевизия една. И видях министър-председателя Станишев, усмихнат със своята съселска в устните и отсъстваща в очите усмивка, да пуска груби шеги (щото, нали, вече не е на сцената Румен Петков да разправя на кого стои отзад и прав, и седнал).

Та грубата и доста тъпа шега на премиера, пусната в един твърде сериозен за страната момент, който явно е карнавално-преобръщащ само за Сергей-Станишевци, е следната: на въпроса за бъдещия министър на вътрешните работи, С.С. изсипа, че щял да бъде или би трябвало да е като Ален Делон. Хубаво, всеки с тъпотата си и с нахалството си. Не те са повод за това ми писание.

Поводът е онова, което последва: лигавото, подмазваческо – или както се казва на майчиния език на нашия премиер “подобострастно” – хилотене от страна на тези, дето Бойко Пенчев щедро нарича журналисти.

Майко Българио! Какви хора те сполетяха! Станишев за премиер, а хилотещи се на тъпотии подмазвачки и подмазвачета – за съвест и за глас народен…

Размененото със Старец:

от BoykaB Анонимен, Разстроено 10 април, 09:13

Журналистите може и да решат да бойкотират, но това няма да се забележи. Защото журналистите са мнооого малко – повечето са журналиствующи плиткоумия, недоучени и не твърде мислещи. Само те да останат в залите за пресконференции с овлажнени от възторг очички, залите пак ще са си пълни. Да ме прости Господ за резкостта, ама тез пикли понеже ги броим за журналистки, затуй ни е такава медийната среда.

от Старец Анонимен, Неутрално 10 април, 11:02

За пореден път подкрепям писаното от Пенчев. Само че не е така лесно да стане. Журналистите отиват да “отразяват събитие” (това е на техен жаргон), защото ги изпращат техни началници и те са длъжни (срещу страх от нещо) да отидат. Това едно. Второ – журналистите (пикли или не) са длъжни да “отразяват” събитието в съгласие с някаква редакционна политика. Може да е тъпо, гадно, да не ни харесва, но няма и не може да има издание, което да дава абсолютна, 100 % свобода на даден журналист да пише каквото си иска по даденото “събитие”. Какво искам да кажа ли ? Призивът на Пенчев е хубав, безспорно, но трябва да се отнесе към редакциите и техните шефове. А като знаем нещичко за собствениците и най-вече – като виждаме реалната редакционна политика на отделните издания, силно се съмнявам, че призивът може да “заработи” реално. “Дневник” е може би малко изключение в общата “зависима медийна среда”, който отгоре на всичко привлича външни автори – експерти в една или друга област. Така замества писанията на “пиклите … с овлажнените очички” (с извинение към тях)с умни коментари. За съжаление “Дневник” е да кажем една стотна от медийната среда. Може би можем да спрем да купуваме вестници – и да четем електронните им версии (аз поне така правя). Нали “вацовите” парцали си свиха тиражите от 300 и отгоре хиляди на под 100 (не помня точно – поправете ме). Може би ще дойде време за популярността на даден вестник да се съди и по четеността му в Нета, включително и по глупостите, които дращим във форумите му. Не знам – помагайте…

от BoykaB Анонимен, Разстроено 10 април, 22:20

Така е, както пише Старец. Защото и Бойко Пенчев, и аз, и други разстроени си представяме подобни граждански жестове в свят, в който те (ще) са възможни… някак си. А то такъв свят няма. Старец познава вестникарската среда и начин на работа, културолозите (при)познават идеята, че воплите им – умерени или не, може постепенно да променят неща.





Децата на Русия

3 04 2008

detsatanarussia.jpg

Линк към цялата галерия – http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=475484

Много е страшно! Нещастниците десетилетия наред са облъчвани, че са велика нация най-вече поради своята многобройност и военна сила. Путин им върна самочувствието, като наблегна отново на военните производства и размахването на оръжейна сила. И ето – дойдохме дотам да видим деца християнчета да бъдат жертва на същото, за което укоряваме ислямските фундаменталисти, а и цялата палестинска нация: за озверяването на малките деца.





Президентът убиец сега пък излезе и еколог

18 03 2008

Онзи Георги Първанов от някакво село в Пернишко (май беше Сиропърдешница?) сега пък излезе еколог. Как тъй изведнъж?

Много просто – някъде до около 1948-1968 година все още (все още по отношение на края на 19. век) младите, бодрите и прогресивните се намираха за длъжни да изобразяват “леви”. Нормално – мечти момински за справедливост: liberté, égalité, fraternité, и блян на всеки читател на дебели книги. (Тези читатели бяха пропуснали идеите на либертаризма, ама нейсе! Да не говорим пък за прагматизъм някакъв…) След това стана мнооого модно да си прогресивен, млад и бодър, изобразявайки “зелен”. Щото, нали, майката Земя … и прочее. После се разбра отчетливо, че да си зелен, не означава да блееш на тема гори и планини, ами да познаваш здраво световното и европейското екологично законодателство. И който си беше млад, бодър и прогресивен, залегна да ги учи тези неща и да се опитва да ги прилага законно и законово.

Ние обаче сме в България. Поради което “екология” и “горички” за нашия президент Първанов означава само и единствено измъкване от реномето, имиджа или облика на ретрограден и глупав момък, попаднал не където трябва. Гушнал младежът от пернишко (да са живи и здрави сите перничани!) нова кауза и си мисли, че тутакси зрители, наблюдатели и граждани ще забравят и факта, че е ловджия – сиреч убиец, и факта, че се прави на недовиждащ за делата велики на спонсорираната от него коалиция, и други подобни факти.





За наш срам президентът на тази страна е …

6 03 2008

УБИЕЦ НА ЖИВОТНИ. Човек, избрал за свое хоби такова нещо – убиването, не бива да бъде приеман от нормалните хора за приятел, а камо ли за водач! Снимката публикувам, за да си спомнят онези, които са гласували за него, че не се е самозародил на “Дондуков” 2! Те си го избраха и го натресоха и на нас…

sram.jpg

Фотосът е взет от “Нашенци” на www.pishtov.com, но преди време си стоеше и на официалния сайт на президента (справка – www.bezdom.info и коментарите около тази снимка).





Още малко дивотии от БДЖ-то, дето…

21 02 2008

БДЖ-то, дето в един постинг на Борислав имаше категорично предложение да го закрием. Ей го линка – за припомняне: http://borislav.blog.bg/viewpost.php?id=115841

И тогава, и сега се присъединявам към вопъла. Снимчиците са от влака Мездра – София, в 18.12 отпрашващ с невижданата средна скорост от 7-11 километра в час от гара Реброво. При четири вагончета – сиреч тарапана, при студен ден и претоплен вагон – сиреч отвсякъде духа студ в горещото, при мижаво осветление и четири тунела се кандилкаме, достигайки на моменти звездни висоти с 16 километра в час.

У трено №1 У трено №2 У трено №3

Кандилкайки се, забелязвам това нещо, което виждате на кадро. Ще ви кажа какво е то утре-вдругиден. Почудете се малко и пишете за предположенията си. Не ми писахте, та аз отговорих на загадката, но за да е на игра – в коментарната рубрика към този постинг. А там пише:

Минаха два-три дни – никой не казва какво разпознава в тези „драперии“. Ами това е пресукана на въже тоалетна хартия! Някой нещастен пътник се е опитвал да уплътни прозорците на вагончето. Същото вагонче, в което пътува с все по-скъпи и по- скъпи билетчета… Срещу каква услуга? Срещу е те такава!





Практически пример за това що е езикова политика

4 01 2008

А сега ето какво искам да покажа: текст от официален сайт в РБългария, София. Текст с куп грешки – правописни, графични и пр.

Ще ги отбележа страрателно. Но не това е основната цел на постинга.

Целта е да напомня, че не някакви всесилни закони за езика правят нещата по-добри, а всекидневното настойчиво внимание на държавата и общините към официалния стандартен/нормативен/книжовен български език (както ви е удобно го наричайте, само не забравяйте, че по конституция е задължителен на повечето равнища на публично общуване). Това се постига лесно: повече коректорска и редакторска работа върху всяка „страница“ (сиреч речева изява) в печатните медии, в телевизиите, в радиото, в сайтовете – поне ако са поддържани от официални институции в страната.

Ето го примерчето за днес, където с червеничко са маркирани грешките, със зеленичко – добавените от мен пропуснати в оригинала пунктуационни знакове, с италик – коментарите ми:

Първия (Първият) и познат до болка начини (начин) за редовно пътуване в градския транспорт е да си закупите билетче на цена от 70 стотинки. То важи за едно пътуване от точка А до точка Б. То важи за всички видове градки (градски) транспорт и може да си го закупите от реповете /Що ли пък е то – „реповете“ за днешния читател, след като държавното предприятие „Разпространение на печата“ отдавна не поддържа свои точки на продажба, а вероятно вече и не съществува?/ или най близката (най-близката) бакалница

Ако колата ви е на ремонт или сте я преодстъпили (преотстъпили) на някой (някого) за деня и ви се наложи да ползвате градския транспорт, по- добрия (по-добрият: и забележете, около „късото“ тире, т.е. около дефиса, не трябва да има спейсове/шпации/празни места – нали тъкмо това го отличава от „дългото“ тире, а не дължината в милиметри) вариант е да си закупите лентичка с десет билетчета на цена от 6.00лв (6.00 лв.): тя ще ви стигне за десет пътувания, без значение от(?) вида траспорт, които (който) ползвате.

Ако използвате обаче всеки ден градски транспорт, то тогава ще ви е нужно да си купите абонаметна карта за една, две или повече линии. Ако сте студент редовно обучение, пенсионер или инвалид, ще ползвате и сностна (сноснабез т, моля: то ще да е от „нося“, а не от „ностя“) отстъпка.

Всички видове документи за редовно пътуване в градския транспорт може да закупите от най- близката (най-близката) бакалница или реп. билети (Билети) също се продават и шофьора (или: “се продават и от шофьора” , или “продава и шофьорът”) с надценка от 0.10ст ( 0.10 ст.), но много често, особенно (особено) в края на деня, тази възможност я няма. Документите за градски транспорт са и вашата застраховка при евентуални злополуки.

Да не ви плаша, такова е положението в голямата част от официалните сайтове в републиката наша… (Че като добавим и кръвожадните ловджийски снимки на президентовия сайт, става съвсем невесело! – Но това е друга тема.)

Вместо да се забълбукват с мечти момински за закони, включващи едва ли не езикова полиция и глоби, нашите кипри и европейски настроени политици (законодателите най-паче) да вземат да гласуват закон, който да предвижда много пари за евтини речници за всички учещи деца (за сравнение: сегашният стандартизиращ речник струва от 36 до 42 лева!); закон, който да предвижда много пари за квалификация на учителите още в студентските им години (за сравнение: нито един бъдещ учител по история, химия, физика, география, физическо не учи български език във времето, когато придобива правоспособност да ни учи децата!); закон, който да предвижда задължителна коректорска и редакторска услуга поне в публичните държавни и общински медии (за сравнение почетете малко вестници и списания, погледайте малко теве-та и послушайте малко радио-та!)








Follow

Get every new post delivered to your Inbox.