Окапах си панталоните грозно с попара. Окапах се, защото скокнах да си взема салфетка и преметнах лъжицата. Скокнах да си взема салфетка, защото по брадата и шията ми течеше попара. Не казах: “Моля ти се, дай ми още една салфетка!”, защото не исках той да ме гледа такава: с течащата по кривото ми издялкано лице каша от сирене и сухари…
Кога, кога най-сетне ще допусна, ще повярвам, ще разбера, че и той е напълно обхванат от безусловна любов? Като мен…
Тези май са най-трудните за разбиране неща. Сякаш ни е страх, че любовта наистина съществува…
Дори когато сме уж сигурни – на разумово равнище. А на равнището на дълбочинните чувства все сме несигурни – особено когато сме слаби, ето както аз съм слаба, защото болна. Много тънко това е обрисувано (тази вътрешна несигурност при пълна външна сигурност) от Милан Кундера.
тя, любовта е просто безусловност. Така я приеми.