Всичко е политика. И езиковата политика

21.12.2007  – от boykab.blog.bg

Ето какво изполитиканства денят върху ми днес.

Телефонът звъни. Чувам плътен и много млад глас (че е много млад зная със сигурност: интонации разпознавам и класифицирам безпогрешно – това е част от занаята ми).
Момиче е. Казва: „Той… ъъъ… господинъъъ… като дойдеее… да се отпише… ъъъ… нямашеее… ъъъ… париии…“ Аз питам игриво: „Кого мислите, че търсите?“ Тя отговаря: „Миии… от кабелната…“ и казва името на мъжа, когото е нарекла в началото „той“. Забележете – „той“ като първа дума в първо изречение при първа фаза на комуникацията. Вече зная за какво иде реч, но решавам, че това ъъъкане трябва малко да бъде наказано и отвръщам (все още игриво): „Кажете първо „добър ден“, после от коя фирма сте, после как се казвате, пък и кого търсите, че тогава да говорим!“ Младото теленце ми казва проточено: „Миии… защото ми звъниии… ъъъ… другия телефооон…“
Няма да ви разказвам как завърши комуникацията ни. Неудобно ми е.
Други неща искам да ви разкажа по този повод. В учебните програми на нашето българско школо пише, че децата ни ги обучават по (или във) водене на беседа, участие в дискусия, използване на правилни комуникативни техники при различни видове общуване… Да сте чули някое ваше или съседско дете да се вълнува за утрешната си изява в такъв час? Не сте! Защото учителите препускат през онзи сакрален списък с все велики – уж Божем – писатели и през техните произведения. Защото децата ни получават оценка за уменията си да използват стандартния за нашата страна език (а за мнозинството от тях той е и майчин!) само ако наизустят и възпроизведат някакви литературствено-критическо-безподобни несвои текстове. Минат ли дечицата седми клас – и край! Часовете по български език стават нещо като например 18 на година. Не че мнозина учители ги провеждат всъщност…
Така че дали умееш да използваш българския език за общуване се преценява върху литературен анализ на „Мамино детенце“ от Любен Каравелов (нещо, което е много важно за бъдещия ти европейски работодател, както отбеляза с тъжна ирония Л. Дилов веднъж). Това е много полезно умение, но то трябва да се придобива в час по литература. В час по езикова култура трябва да те научат да общуваш на всякакви равнища по подходящ и успешен начин – от формалното и официалното до неформалното и приятелското. В нашето школо обаче такива полезни умения (заедно с уменията да се разговаря в група, да се изразява мнение, да се аргументира позиция) се учат в часовете по чужд език. А на български? На български се оказва достатъчно да знаеш какво е казал еди кой си литературен критик за еди кой си писател или поет.
През последните 15 години около 20 комисии, съставени от учители от университетите, учители от училищата, инспектори по български от инспекторатите, пишат и предлагат на всичките извървили се министри все смислени концепции. Концепциите (заплатени прочее с по около 0.30 лв. на час работа) заминават винаги в „кръглото чекмедже“ – който не знае що е то, да пита. Защоооо? Защото простото нещо е да разпределим отделни чаосове по български език от 1. до 12. клас, да ги отделим от часовете по литература. Да учим децата да използват майчиния си език (или втория си език – но пък официален за държавата, на която са граждани) уместно и коректно във всякакви житейски – формални и неформални ситуации. При устна и писмена изява. Така и часовете по литература ще „живнат“, защото те ще бъдат осъзнати като часове по естетика, философия на езика, митология, искуствознание. Идеята за такова разделяне довежда цялата сюрия експерти – то само дето им пише на вратата, че са експерти, не друго – до тих ужас. Ако искате аз да ви кажа защо, питайте ме. А засега, нали ви казах, учим децата да наизустяват текстове и да ги възпроизвеждат – това е най-великото когнитивно умение, което усъвършенства нашето школо.
Комисиите пишат, министрите мятат в коша. Какво отношение към проблемите може да има някой министър като сегашния – няма да му изпиша името, понеже два пъти се опитвам да публикувам в блога този текст с точното име, ама на – изчезва пусти текст?! Е, този път дано го пуснат филтрите, като ще е без имена – по стар новговорски български обичай. Та, какво отношение може да има човек, който е толкова далече от света, където живее, че сглоби следната тъжна драматична сценка (на която нашите уж будни духом и телом журналиствующи сестрички не обърнаха никакво внимание): питат го в началото на лятото този наш министър: „Не е ли голямо увеличението на студентските такси в държавните университети – 100% е?“. Той отговаря, че… да, сто процента е, ама обаче това прави всъщност 180 лева сега, което не е много… Не е много, правилно. Нормалният български служител (нали е турен да ни служи и този) щеше да трябва да продължи след „…което не е много…“: „180 лева е минималната заплата в страната; семействата, които имат студент, все ще могат да отделят една заплата на 6 месеца за таксата…“ Нещо такова звучи грижливо и дружелюбно, нали? Да, ама не! Този мъж отговори: „Да, сто процента е, обаче това прави всъщност 180 лева сега, което не е много… Това е един обяд за трима-четирима!“ Е, знаете как в други държави за едно изречение се изхвърча от министерско кресло. Този сладкодумник от нищо не изхвърча. И други, нему подобни, не изхвърчат от нищо и от никъде…
Жал ми е за младата дама, с която започнах този разказ, жал ми е за онези 85% от връстниците й, които са на същия хал… Защото деца виновни няма – виновни са възрастните… Петнайсетте процента, които веднага сте сметнали, са с висока езикова култура благодарение на семействата си и на собствената си ранна осъзнатост. Другите се осъзнават, като ги запердаши животът – като пропаднат на 10 интервюта за работа, като попаднат на взискателен шеф… Като се усетят, че не умеят да се включат в разговорите и в мисленето на точно тези хора, които са им най-интересни…
И започва едно наваксване!