Васильовден, късметите и котката

На шега или наистина бях написала между васильовденските късметчета в баничката „котенца за Джини“. Тя е бялото чудо, снимано най-отгоре в блога ми. Мислех си, че ако някой от нас изтегли това късметче, ще подновим спора за котенцата у дома и този път – може би – с някакво решение… Спорим, защото вече сме гледали четири котила на Сузи, която умря от възрастта си на 14 години. Джини е млада, много яка, много дива. Заслужава котенца, обаче аз вече съм се уморила или съм одъртяла, или нещо ме мързи… Или де да знам – липсва ми Сузи. И все не се съгласявам…

Донесох по едно време подноса с баничките, оставих го на една голяма маса и се върнах към ракийката си. Чувам зад гърба си постъргване, обръщам се и виждам Джини да си дърпа с нокътче едно парченце. Не мислех, че ще го яде, тя си краде неща за игра – маслинка, кисела краставичка, търкаля си ги по плочките и ги назначава за някакви странни мишки за часове наред. Докато скоча да я пропъдя от масата, Андро ми каза бързо: „Остави я! Да си избере късметче и тя!“ Той не знаеше какви съм ги измислила за тази Васильова баница, най-малко е вярвал, че ще има нещо като за котката.

Котката обаче си извлече от подноса парченцето с „котенца за Джини“!

Забележително кротко (защото тя е бойна котка и ако не й хареса каквото я караш да прави или да не прави, хапе и драска хладнокръвно и наказателно), та – забележително кротко тя отстъпи от парчето, вторачи се в лицето ми (а не в ръцете ми!), докато разгръщах листчето, и внимателно изслуша каквото прочетох. След това слезе царствено от масата, изгледа златооко всички и се тръшна на одеялцето да се ближе грижливо.