Винаги сме имали котки – казваме гордо в нашата фамилия. Така де, истина е: от моето късно детство насам е все така. Обичам котките, свободни, нахални, безподобно самостоятелни и безукорно чисти. Кучетата са сладури, могат да те умилят до сълзи, но се подмазват от сърце, с любов и с твърдата вяра, че така трябва. Котките се подмазват дистанцирано и презрително (когато го правят).
Но не заради тези неща или заради тям подобните се присетих за нашите котки днес. Сара се пресели във вечните сиамски ловни полета вчера, та… Загубите, прощаванията…
Да имаш винаги котки, означава да се простиш с много котки през дългия си човешки живот… Те живеят най-много 15-18 години при отлични обстоятелства. А обстоятелствата невинаги са отлични, нали… И за тях, и за нас.
Джулая Морнинг беше с нас, докато не се поболя много – беше млада и силна, вършееше из градинките около блока ни с нейното накривено над бялата муцуна черно калпаче и с черното си наметалце на гърба. Имаше черно и на лапите – като ботушки. Но се върна болна след поредната котешка дълга разходка. Татко ми се уплаши, че с нещо ще зарази децата му – тогава я нямаше днешната многотия от ветеринарни клиники, а го нямаше и днешното отношение към домашните животинки – повечето жители на софийските апартаменти помнеха котки и кучета , отглеждани при „дворен“ режим , съвсем различно е… Е, татко я занесе в обширния и много добре ограден двор на мястото, където работеше – насред центъра, но с висока ограда и с много скрити местенца в подземията на голямата сграда. Там, увещаваше ни той, имало много котета, потриерите ги хранели, можело и да оживее… След два-три месеца ни каза, че Джулая Морнинг не само живнала, но и станала тартор на цялата котешка тайфа в този обширен софийски двор… Тогава не знаехме думата „прайд“. Отидохме с батко ми да я видим – наистина, беше юнак и половина. Но вече не живееше с нас…
Елизабет Тейлър дойде у дома в кожена дамска шапка, обърната с косъма навътре, смучеше фитили от козината на шапката, мъркайки гръмко, и беше много дребничка. Гаджето на брат ми му я подарило, а името й идваше от поразителната портретна прилика с Елизабет Тейлър. Беше прекрасна котарана с дълъг косъм и сини очи, с бледи-бледи сиви тигрови шарки. Брат ми ходеше по срещи с момичето, а у дома Лизи му напомняше за срещите… Момичето от класа на брат ми ни подари радост. Момчетата от моя клас обаче обесили Елизабет Тейлър с експериментална цел… Тя изчезна един ден и не се върна. Не я намерихме. На следващата есен Златното зъбче от моя клас с особен блеснал поглед и с нещо странно между срам и гордост в гласа си призна, че я убили с други двамина. Знаели, че е моята котка. Знаели, че се казва Елизабет Тейлър. И ме гледаше право в очите, сякаш да види някакви неща там – като в тъмни води. Или неговите очи ми се видяха като тъмни води. След много години, вече със семейства и с деца, се опитахме да се сприятелим семейно, по комшийски. Баници, кюфтета, тостове… Не, не стана. Това си беше същият човек, който… Въпреки следката жена и милото им бебче…
Дашенка и Чернушка дойдоха да зарадват вече дъщеричката ми в нейното детство.
Чернушка си беше черна от първия до последния косъм, кльощава, гъвкава, мълчалива. Страхотна котка. На второто лято отиде уж за няколко месеца на вилата с баща ми. Роди черни чернушки и заложи голямо и дългогодишно черно петно всред прайда от рижо-тигрови дебелаци в това село, край което беше къщурата. И остана там някъде, спряла да се навърта край татко даже.
Същата зима Детето донесе нещо топчесто, пухесто, чипомуцунесто, намерено да мръзне в ранните студове край храстите под нашия партерен прозорец. Четяхме тогава на Детето за Дашенка на Карел Чапек, та затова котето получи кучешкото човешко име на Чапековата Дашенка. Дъщеря ми имаше особени изисквания към придворните си четци: всяка книжка, независимо колко е дълга, трябваше да й се прочете на глас два пъти подред без прекъсване, докато се пристъпи към друга история. Така дълги истории като тази на Емил от Льонеберя обхващаха, да речем, цял месец. Дашенка е кратка история, но пък я прочетохме четири пъти едно след друго – два пъти аз и два пъти майка ми. И котето бе наречено Дашенка. Но животът е шарено колело. За по-нататъшното развитие брат ми разказва така: „Дашенкааа, Дашенкаа, Дашенка! И по едно време като провеси тази Дашенка едни топки – то било котарак!“ Е, и стана Дашо. Хем на нас, възрастните, ни беше лесно да се подсещаме защо… Така де, само една буква разлика!
Мина още някоя годинка, Детето започна да ходи с баба си и дядо си, вече и двамата пенсионери, за по-дълго на къщата край онова софийско село, дето Чернушка му пусна черно-кльощестия си ген. И Дашо с тях. Вихреше се там, навирил опашката – нали отлично хранен и гледан в младостта си, беше най-якият мъжкар наоколо. Наплоди мъхести и топчести големоглави котаци по целия хълм. Обаче – гледаме – прайдът намалява. Питахме се какво става, котки не чезнат така лесно, храна имат бол в селските плевни и дворища, а и яко ловуват край общия овчарник. Какво ли ставаше? Дочула майка ми, като слизала в селото за хляб и мляко, за едни съседи от нашия хълм, че хващали котките и им обработвали за продан кожите… Е, не! Не, ама да – за две есени изчезнаха всичките котета. Които са очитавели, не стъпваха в близост до тази местност, въпреки че преди това знаеха – без две-три кила кокоши глави и толкова фенери не се качваме на вилата. Ама ония победиха! Не че такова е първица. Не беше и за последно в моя живот да видя как побеждават тези…
Поотрасна Детето, бяхме се разделили с баща му, то имаше много за преглъщане, та някак си не усети година-две без котка вкъщи. И аз май си имах други кахъри покрай дъщеря си, не че си няма коте…
Но ето- мъжът, който идваше да извежда майка й и при когото тази майка започна често да чезне, донесе един ден истински сиамец, дългокрак слабоват мъжкар – и той като него самия. За всеобщо увеселение котешката част на фамилията бе възстановена в лицето на Мачо, понякога наричан Ечо. Честито си живееше Мачо с нас и всичко си беше много котешко… Но… Тук идва трудното. Трудното е, да кажа, че Мачо се спомина млад и красив, в разцвета на силите си – по моя вина. Партерният ни прозорец даваше ход на всяка наша котка към междублокова китна градинка с много рози и с много храсталак. Грапавата стена позволяваше на мачките ни да се връщат обратно с марш на скок без особени затруднения. Мачо нямаше никакъв интерес към дворищата обаче. И веднъж, изнервена от мецането му в търсене на несъщестествуваща в нашия апартамент сиамска булка, го изпроводих да си търси по-проста булка навън. Кой да ти знае, че сиамците не щат прости булки, кой да ти знае, че трябва да му намеря сиамка, която да мирише на къща, а де- кой да ти знае! Котаракът ни се намери след четири дни под нашия прозорец, изнемощял отглади, понатупан от уличните котаци и… болен. Бре доктори, бре инжекции, бре грижи, но животинката угасна в мъки. Едно от нещата, заради които ще ме тури на лошия кантар дядо свети Петър е смъртта на този Мачо, недогледаните му ергенски неволи… Не е единственото, колко ли неща недоглеждаме, недооценяваме, недопреценяваме всички. И като всички и аз. Но това, последното – то е най-последното възможно извинение – сиреч невъзможното.
Преместихме се с Детето и с онзи мъж, дългокракия слабоват мъжкар, да живеем заедно. Нагласихме си дом, започнахме да си подреждаме заедното. И веднъж дъщеря ми рече: „Ха, никак не е честно! Вие спите по двама, а аз спя по самичка! Искам коте!“. Бях чула от едни дами в института за едно женско мило коте, че нещо все не му върви – от три къщи го връщат. А там, където го връщат, живеят майка му на котето, другите й котета и три кучета. Но в първата къща, където го дали, студентките се усетили, че като си пътуват в провинцията честичко, котката е сама и гладна. Върнали го. Взел го един млад мъж, ама той живеел с татко си, а таткото казал: „Или аз, или котката!“. Сиамчето пак се намерило при трите кучета и при майка си с котилото. Взела го после една жена, сама жена към 35-те… Ама го върнала – цапало из къщи, не искало да спи самò в банята, на мебелите се качвало, ти да видиш!… Хе-хе, не е знаела тя какво е да ти се гушне и да ти мърка котараче. Или да се заиграе шеметно с някоя хартийка – до премятане през глава. Не е знаела, а и не е поискала да научи. Върнала го котето… И тогава изгряхме ние с моята щерка: пътувахме дъъълго с едни тролеища, стана тъмно комай, намерихме блока, намерихме хората и си отнесохме в една червена раница Сузанка и едно червено пластмасово кръгче от капачка на кока-кола, че й било любимата играчка. Хората ни я дадоха, но като ги гледах и слушах, да имаше един чалъм – щяха да имат още пет котки и още три кучета, такива хора бяха.
Сузана, щом посвикна у нас, бутна елхата. И така се записа като пълноправен член на семейството. Едричка, дебеличка като за сиамка, красиииива-красива и много гальовна. Един колега рече за нея веднъж, седнал на дивана у нас – „Много ви е декоративна котката!“. Сигурно и той като онази жена не беше свикнал с гледката на горделивата замръзнала поза на котка, увила дупето и задните лапи с опашка, изопнала грърба и предните лапи и навирила главата, вторачена изпитателно в човека, който й е най-непознат. Позата, в която котката сякаш обяснява с езика на тялото си, че ти, човеко, си тук, на тоя свят, за да я храниш. И да я увеселяваш. А не обратното.
Сузана роди 13 котета, пазя телефоните и немалко от адресите на хората, на които сме подарявали котетата й – с много обмисляне, с много проверки: стават ли, искат ли наистина коте, да не се подиграят него и т.н., и т.н. Никакви обяви – кой знае за какво ще ни го вземат котето – не! Само от ухо на ухо да се чуе, само сред приятели котколюби и приятели на котколюби.
Сузанка живя с нас 13 години. Накрая беше болна, беше на инжекции и на системи у дома – на системи, защото се надявахме – все пак болестта й беше бъбречна, та можеше… Ама не можа. Обаче можа (без системи) да дочака след първата си тежка криза Детето – дочака да си дойде от чужбина студентката, нейната стопанка, дето не искаше да спи „по самичка“, да изкарат заедно коледната ваканция, да я изпроводи обратно към Италия. И тогава да си отиде там, дето отиват котките подир смъртта си.
Там, където работя, живееше придворна котка на всеобщо отглеждане – Пешо. Снежнобяла, дълга – с дълъг гръб и дълги крака, с дълга опашка, красавица. Нарекли я Пешо, преди да разберат, че трябва да е Пешенка. Пешо поминуваше покрай студентите, покрай преподавателите и служителите, покрай петте кафенета, по двора, в околностите. Как оцеляваше такава свежнобяла, чак светеща в тъмното – явно с много акъл. Беше опитна и ловка котка, виждали сме я как разчиства от навлеци около ресторанта в двора ни – дори ако навлеците са 15-килограмово черно рошаво куче или някой сбъркан вълчак… И си раждаше котетата на топло в мазето, а на двайсет и четвъртия час ги примъкваше в офис 122, където имаше освободен за нея шкаф в библиотеката – с постелка, с водичка и с храничка. Шест пъти видях котилата й – три снежнобели и едно бяло с черен калпак и с черно наметалце. Завидна привързаност към таткото, викам аз. Само в последното й котило, преди да я попилее някакъв камион пред оградата ни, имаше две снежнобели и две с черни капици. Беше ни талисманче тази Пешо, още се носят разкази за нея.
Е, от предпоследното Пешово котило взехме за наше едно от белите котета. Ама най-умното. Аз познавам кое е най-умното коте по едни много прости признаци. Разказах ги на моята приятелка от 122 офис – да следи. Тя не ги знаеше, защото не е коткарка, тя си имаше куче. Обясних й: едното от котетата първо ще започне да цица, когато другите спят, ще си цица самò и на воля, вместо да се блъскоти със сестричките и братята си. Едното от котетата първо ще започне да спи настрана – някъде зад шкаф, някъде под маса, зад кошче – но далеч от другите, на скрито – да не го открие врагът, ако дойде. Едното от котетата първо ще започне да яде от майчината си храна: от сухите трошки, от кремвиршите, от кашкавалеца, докато другите още бозаят и нищичко не знаят за световните благии. Ето това коте, рекох аз на приятелката си, е умното коте – то ще е за мен. Приятелката ми е твърде умна жена, математичка, наблюдателка от класа, идентифицира лесно моето котешко момиченце и… така у дома дойде Реджина.
Реджина е снежнобяла като майка си Пешо, пращи от здраве и желание за живот и от мерак за юнашки бойни действия, които ние, човеците, поради глупостта си наричаме „пакости“. Тя е най-своенравното животинче, което съм познавала – няма гушкане, няма мъркане, няма мяукане, няма просене. „Она как кòшка – сама по себе!“ – казват руснаците. Явно най-вече за такива котки го казват. Ходи с нас на високопланинската ни къща, броди по три-четири часа из гората, катери се по дърветата, управлява животинския свят наоколо – защото и там, разбира се, ние се явяваме с две-три кила кокоши глави и още толкова фенери за радост на „горските“ котки… Сега лежи и проспива своите котешки 20 часа сън в денонощието точно там, където не трябва – на онзи стол, от който – секунди преди тя да се настани на златистата седалка – е станал човек. Човекът, като се е върнал, какво е направил, мислите? Ами разменил е столовете – отместил е стола с Реджина към масата, придърпал е друг стол пред компютъра и е седнал да пише този текст за свое увеселение. Все пак не само за котешкото увеселяване живея. Въпреки здравата вяра на всичките ми котета, че е тъкмо така.
От първото котило на Сузана според описаните вече признаци избрах най-умното коте. То беше дребно, гъвкаво, с чупната опашка и се казваше Сара. Живя с майка ми 16 години, а с двамата с татко и майка заедно – 14 години. И вчера си угасна.
Докато се грижех за последните й седмици и дни, мислех си – имаш ли винаги котки, много котки трябва да изпроводиш в техните отвъдни ловни полета. Загубите, прощаванията с тях не са много отдалечено скътани в душата ми от загубите и прощаванията с любимите ми хора, които са отишли вече в нашите, човешките, далечни градини…
Защото уроците, поуките, щастията и нещастията са вътре в нас, в мен, не е важно поради любов към кого точно, а просто поради любов.
Скорошни коментари