За безплатните правописни речници – моят принос към дебата

От Бориславовата видрица

… и моят коментар:

Не бих го нарекла “отнемане”, по-скоро здраво “разклащане”. Колегите от БАН имат нужда и от “разклащане”, и от “раздрусване”, тъй като (вероятно полегнали върху лаврите си от време Червенково, още Андрейчиново) са твърде далеч от самото говорене, от живеенето във/със/чрез езика и речта. Самият факт, че пишат текстове с примери от т.нар. “художествена литература”, за да изясняват живия комуникативен канал, е доказателство. Самият факт, че правилата за писане и говорене (които имат препоръчителен характер, разбира се, щото няма “езикова полиция”, която да арестува прегрешилите) се налагат от страна на тази институция като задължителни за всекиго и навсякъде, е доказателство. А що се отнася до изданието на “Хейзъл” – в академичния предговор има правила и схеми, които не се спазват в словника. Вероятно авторите си въобразяват, че всяка учителка, всеки учител, всяка ученичка и всеки ученик трескаво следят техните статии, за да научат радостно на какво се дължи противоречието. Здраве да е, за БАН май вече – или добро, или нищо… Хубавото е, че препоръчваният от държавните институции речник ще се раздаде безплатно в училищата и (дано!) ще дойде ред да се раздаде безплатно и в канцелариите на общинските и държавните служби. Това е една добра малка стъпка напред. Защото правилници и закони не вършат работа – върши работа издаването на ниски цени на МНОЖЕСТВО коректни помагала, разпространяването им по институционална линия и ИЗПОЛЗВАНЕТО им. А ИЗПОЛЗВАНЕТО им ще настъпи, когато (вместо да размахваме пръст) убедим младежите, че използването на добър стандартен език в публичното пространство е ПРЕСТИЖНО. Вече сме ги научили да обличат чисти и хубави дрешки и да ходят на зъболекар, време е да ги научим и на друго за представянето на човека в публичното. Браво на МОН и на парламентарните комисии по образование и наука и по правата на човека и вероизповеданията!

 

Миглена Николчина сънувала…

Миглена Николчина сънувала… Сънищата й наяве, насъне и в блуждаене са прекрасни, казва ми „Градът на амазонките“. Казва ми, че Миглена Николчина обича света си и не се бои, че в него живеят пълноценно има-няма 15 души.  (Така се чу вчера от нея самата в НБУ при представянето на книгата й. Майсторката по литературна теория ни пусна много леко и елегантно това нещо, те му викат сигурно „литота“ – ако то е преувеличаване на малкостта.)

Да знаеш, че пишеш първо за себе си, после за онези, които ще уловят всичките ти препратки, цитати или навеи, и после за тези, които няма да ги уловят, но ще са унесени в мисли след текста ти… „Смирение“ беше ключовото, което аз изнесох от нейното говорене и присъствие. Весело и красиво е да видиш мощния смирен. Защото само това доказва, че е мощен.

Унесена след текста й, сънувала и аз… Сънувах блестящ текст. Беше една педя дълъг. Казваше брилянтно какво е поетът. Сънувах, че сънувам този текст, който казва всичко за творчеството и другите. В съня си насъне станах да го запиша, записвах го кръгообразно на единственото нещо, което в старата странна къща на моя сън беше пред мен – на малка постелка с пясъчно-камъшен цвят. Думите се виждаха ясно и аз се радвах, че като се събудя, ще ги намеря. Когато се събудих от сън в съня си, на постелката се виждаше, че е натискано с нещо остро в кръг с плетеници от знакове, които вече не се виждат като букви. Когато се събудих от сън в тук, не исках да възстановявам написаното. Щом камъшеният пясък на онази постелка беше се изопнал, за да заличи буквите ми, значи така е…

„Жанрът на зирките е процеп в съня.“ (79 стр.)

„Отсам животът ми покой не ще намери,

ни здрача син, нито прохладния ветрец,

който клепачите целува. Докрай ще бъде ден,

а той зениците прогаря…

Крадец на сенките, о, пладне,

сред блесналия ти варовик бродя -

прозрачна сянка, дето сенките зове

с глас възпален.

Сънят над мен

като таван варосан се навежда

все тъй, все тъй до бяло осветен.“ (85 стр.)

„Надвесени над спящото момиче,

шептят дървото и звездата.

- Вземи си за очи два мои листа.

- Вземи два мои лъча за зеници.

- Ах, тежки сънища ме мъчат -

мълви сърцето, -

туптя сред плът от клей, пулсирам

в артерии от пяна.“ (52 стр.)

 

Смирненски за студа

КАЛИН ДОНКОВ във вестник „Сега“

„Вече в гимназията, дървената ваканция си я смятахме за свое свещено зимно право и ако беше днешното време, а не тогавашното, сигурно нетърпението ни щеше да намира израз в ученически стачки или дори в граждански непоВече в гимназията, дървената ваканция си я смятахме за свое свещено зимно право и ако беше днешното време, а не тогавашното, сигурно нетърпението ни щеше да намира израз в ученически стачки или дори в граждански неподчинения. Веднъж, с цел подсещане, написахме на черната дъска популярното четиристишие на Смирненски за студа (по онова време всички го знаеха): Студено, дявол да го вземе. Студът те реже като с ножици. Човек за да се посъвземе, са нужни барем две госпожици! Какво стана, няма да забравя никога. Сума време ни разследваха за “провокация”, учителката по литература, привлечена като експерт, не позна автора, не беше чела стихотворението, дълго отричаше, после, изглежда, направи справка и даде мнение, че в училище може да се цитира и рецитира само това, което е одобрено в програмата, а не такива “вулгарни произведения”. И накрая все пак го извъртяха като непозволена демонстрация и протест и се заканиха, че ще режат глави. Но времето се стопли и заедно с това се затоплиха отношенията, размина се, и главно се размина на мен, защото вече като начинаещ литератор бях главен и единствен заподозрян. Макар да нямах нищо общо и макар почеркът на черната дъска да бе определено женски…дчинения. Веднъж, с цел подсещане, написахме на черната дъска популярното четиристишие на Смирненски за студа (по онова време всички го знаеха):

Студено, дявол да го вземе.

Студът те реже като с ножици.

Човек за да се посъвземе,

са нужни барем две госпожици!

Какво стана, няма да забравя никога. Сума време ни разследваха за “провокация”, учителката по литература, привлечена като експерт, не позна автора, не беше чела стихотворението, дълго отричаше, после, изглежда, направи справка и даде мнение, че в училище може да се цитира и рецитира само това, което е одобрено в програмата, а не такива “вулгарни произведения”. И накрая все пак го извъртяха като непозволена демонстрация и протест и се заканиха, че ще режат глави. Но времето се стопли и заедно с това се затоплиха отношенията, размина се, и главно се размина на мен, защото вече като начинаещ литератор бях главен и единствен заподозрян. Макар да нямах нищо общо и макар почеркът на черната дъска да бе определено женски…“

 

Всичко е политика. И езиковата политика

21.12.2007  – от boykab.blog.bg

Ето какво изполитиканства денят върху ми днес.

Телефонът звъни. Чувам плътен и много млад глас (че е много млад зная със сигурност: интонации разпознавам и класифицирам безпогрешно – това е част от занаята ми).
Момиче е. Казва: „Той… ъъъ… господинъъъ… като дойдеее… да се отпише… ъъъ… нямашеее… ъъъ… париии…“ Аз питам игриво: „Кого мислите, че търсите?“ Тя отговаря: „Миии… от кабелната…“ и казва името на мъжа, когото е нарекла в началото „той“. Забележете – „той“ като първа дума в първо изречение при първа фаза на комуникацията. Вече зная за какво иде реч, но решавам, че това ъъъкане трябва малко да бъде наказано и отвръщам (все още игриво): „Кажете първо „добър ден“, после от коя фирма сте, после как се казвате, пък и кого търсите, че тогава да говорим!“ Младото теленце ми казва проточено: „Миии… защото ми звъниии… ъъъ… другия телефооон…“
Няма да ви разказвам как завърши комуникацията ни. Неудобно ми е.
Други неща искам да ви разкажа по този повод. В учебните програми на нашето българско школо пише, че децата ни ги обучават по (или във) водене на беседа, участие в дискусия, използване на правилни комуникативни техники при различни видове общуване… Да сте чули някое ваше или съседско дете да се вълнува за утрешната си изява в такъв час? Не сте! Защото учителите препускат през онзи сакрален списък с все велики – уж Божем – писатели и през техните произведения. Защото децата ни получават оценка за уменията си да използват стандартния за нашата страна език (а за мнозинството от тях той е и майчин!) само ако наизустят и възпроизведат някакви литературствено-критическо-безподобни несвои текстове. Минат ли дечицата седми клас – и край! Часовете по български език стават нещо като например 18 на година. Не че мнозина учители ги провеждат всъщност…
Така че дали умееш да използваш българския език за общуване се преценява върху литературен анализ на „Мамино детенце“ от Любен Каравелов (нещо, което е много важно за бъдещия ти европейски работодател, както отбеляза с тъжна ирония Л. Дилов веднъж). Това е много полезно умение, но то трябва да се придобива в час по литература. В час по езикова култура трябва да те научат да общуваш на всякакви равнища по подходящ и успешен начин – от формалното и официалното до неформалното и приятелското. В нашето школо обаче такива полезни умения (заедно с уменията да се разговаря в група, да се изразява мнение, да се аргументира позиция) се учат в часовете по чужд език. А на български? На български се оказва достатъчно да знаеш какво е казал еди кой си литературен критик за еди кой си писател или поет.
През последните 15 години около 20 комисии, съставени от учители от университетите, учители от училищата, инспектори по български от инспекторатите, пишат и предлагат на всичките извървили се министри все смислени концепции. Концепциите (заплатени прочее с по около 0.30 лв. на час работа) заминават винаги в „кръглото чекмедже“ – който не знае що е то, да пита. Защоооо? Защото простото нещо е да разпределим отделни чаосове по български език от 1. до 12. клас, да ги отделим от часовете по литература. Да учим децата да използват майчиния си език (или втория си език – но пък официален за държавата, на която са граждани) уместно и коректно във всякакви житейски – формални и неформални ситуации. При устна и писмена изява. Така и часовете по литература ще „живнат“, защото те ще бъдат осъзнати като часове по естетика, философия на езика, митология, искуствознание. Идеята за такова разделяне довежда цялата сюрия експерти – то само дето им пише на вратата, че са експерти, не друго – до тих ужас. Ако искате аз да ви кажа защо, питайте ме. А засега, нали ви казах, учим децата да наизустяват текстове и да ги възпроизвеждат – това е най-великото когнитивно умение, което усъвършенства нашето школо.
Комисиите пишат, министрите мятат в коша. Какво отношение към проблемите може да има някой министър като сегашния – няма да му изпиша името, понеже два пъти се опитвам да публикувам в блога този текст с точното име, ама на – изчезва пусти текст?! Е, този път дано го пуснат филтрите, като ще е без имена – по стар новговорски български обичай. Та, какво отношение може да има човек, който е толкова далече от света, където живее, че сглоби следната тъжна драматична сценка (на която нашите уж будни духом и телом журналиствующи сестрички не обърнаха никакво внимание): питат го в началото на лятото този наш министър: „Не е ли голямо увеличението на студентските такси в държавните университети – 100% е?“. Той отговаря, че… да, сто процента е, ама обаче това прави всъщност 180 лева сега, което не е много… Не е много, правилно. Нормалният български служител (нали е турен да ни служи и този) щеше да трябва да продължи след „…което не е много…“: „180 лева е минималната заплата в страната; семействата, които имат студент, все ще могат да отделят една заплата на 6 месеца за таксата…“ Нещо такова звучи грижливо и дружелюбно, нали? Да, ама не! Този мъж отговори: „Да, сто процента е, обаче това прави всъщност 180 лева сега, което не е много… Това е един обяд за трима-четирима!“ Е, знаете как в други държави за едно изречение се изхвърча от министерско кресло. Този сладкодумник от нищо не изхвърча. И други, нему подобни, не изхвърчат от нищо и от никъде…
Жал ми е за младата дама, с която започнах този разказ, жал ми е за онези 85% от връстниците й, които са на същия хал… Защото деца виновни няма – виновни са възрастните… Петнайсетте процента, които веднага сте сметнали, са с висока езикова култура благодарение на семействата си и на собствената си ранна осъзнатост. Другите се осъзнават, като ги запердаши животът – като пропаднат на 10 интервюта за работа, като попаднат на взискателен шеф… Като се усетят, че не умеят да се включат в разговорите и в мисленето на точно тези хора, които са им най-интересни…
И започва едно наваксване!

 

Бреей, не щат да ти вземат парите, ако не са ти поизвили врата!

16.02.2008  – от boykab.blog.bg

Ако щете вярвайте, ако щете – недейте! Онези модерни хора от ЧЕЗ (толкоз модерни, че по най-модерен начин обещават да ни се отчитат писмено на нас, потребителите, по веднъж на три месеца) не щат да си сложат пос устройства в касите! НЯМА! Носи си пари в брой като в Армения през 1991 или нещо подобно (вж. Рандал Бейкър).
Дълго и утешително с миличък метален глас една Десислава ми повтаряше по телефона, предназначен за Н.В. Клиента: „Няма! Никъде нямаме…“ .
Бреей, викам си, какво се заяждам с девойката – тя е глас, и то купен за толкова малка заплатка, че да няма желание да носи отговорност за фирмата и да я защитава с хъс.
Ще разбера на място! На най-важното място за клиента с парите в брой – на „Сливница“. Е, там разбрах. Красивата врата с бяломатови стъкла и оранжеви знакчета (викат им „лого“) не носеше никакви обяснителни надписи. Влязох, продиктувах номера си на касата. Жената там вежливо мигаше и го набираше от клавиатура. И какво мислите – взеха ми парите ли? Неее! „Закъде?“ – ме попитаха. „За България!“ – поиска ми се да отговоря. Обаче възпитано формулирах: „София, Слатина, Редута…“. Милата женица с външност на прогимназиална строга класна се усмихна тържествуващо и рече (ама наистина победоносно!): „Не! Тук е само за страната!“ Щото, нали, София според ЧЕЗ не е в страната! „Къде тогава?“ – питам. „Там някъде нагоре по улицата (не казва обаче по коя улица и какво е за нея „нагоре“).“
Това с „нагоре“-то ме довърши. Защото обяснения като „нагоре“, „надолу“, „по-натам“, „е натака“ издават безнадеждно човека, за когото светът не е подреден и не е градски; за когото няма „изток“, „запад“, няма „булевард“ и „улица“, няма дори „ляво“, „дясно“ – човека на класическия фолклорен свят…
Намерих го това някъде нагоре по улицата, но преди това потърсих някаква табела или указание на вратнята на великото предприятие ЧЕЗ, табела, която да ми казва да не влизам, ако не съм за „страната“, а ще плащам за обект „не в страната“. Щото, рекох си, може да не съм я забелязала на влизане. Няма!
А пък в касата някъде нагоре по улицата разбрах защо нямат и няма да имат пос устройства. Защото като ми сметнаха сметките, ми взеха 236 лв. и стотинки. Любезно ми връчиха касови бележки на руло. Аз пък вкъщи си ги размотах (щото са дълги един километър) и установих, че за двата месеца, които плащам, с добавката на около три лева за закъснението (и те отчетени прилежно с касови бележки), масрафът ми е бил 231 лв. и стотинки.
Какви терминали, моля ви се, какви устройства, ха! Че като намесиш и гяволиите на ония, дето бъркат в e-pay, можеш да избираш как да те… прецакат!

 

Домове с решетки…

11.03.2008  – от boykab.blog.bg

Масларова: Домове винаги ще има, такива с решетки на прозорците (заглавие в „Капитал“ – internet изданието)

Решетки…

Има сто и десет начина човекът зад решетките да не ги усеща. Тогава решетки всъщност няма. Но за да знаеш тези сто и десет начина, трябва да си висококвалифициран психолог (клиницист, социален психолог, педагог по специална педагогика). Висококвалифицираните не отиват да работят в домовете с решетките, защото (най-вероятно заради многобройните „джуфки“ на такива като Масларова) пари няма.

И вместо да се запретне да ги търси тези пари, мадам Масларова, развяла жабота и джуфки, безсрамно приказва за „идиоти, които така са се родили“ и за „решетки, без които не може“, но пък обиква да строи сграда за министерството „си“ в Стара Загора срещу много милиони.

Срам и позор за нас, че още не сме я изхвърлили от сцената – срам и позор за нас, след като журналиствующи братя събират пари, вместо да я погнат за оставка… Къде бяха журналистите  български, докато ВВС правеше разследването си?  Правеха ли теманета на министрите, които не са си свършили работата? И още ги правят тези теманета… доземи!

 

Едноръкият шофьор и другият – с коланчето

11.03.2008 – от boykab.blog.bg

Пътувам 15-ина километра, за да ида на работа. С  „любимата си маршрутка“. Щото ако не я употребявам, ще трябва да чакам три автобуса и да плащам на три автобусни линии.
Единият, който ме закара вчера, управляваше с едната ръка (дясната): с палеца, показалеца и средния контролираше волана, а с безименния и кутрето сменяше скоростите. Другата му ръка беше заета с друго. Ама не, не мислете, че придържаше телефон до ушето си. Много по-оригинално решение: лющеше семки без да спре нито за секунда. Пардон: спираше, за да отпие от шишенце кока кола. Плюеше си невинно през прозореца – това си иска ловкост, но иска и обръщане на главата… А заедно с главата – и на очите, които би трябвало да следят пътя и трафика.
Другият, който ме докара вчера, шофираше с едната ръка (лявата), защото с другата трябваше да опъва един автомобилен колан за седалка. Този колан беше единствената пречка вратата да не зее. След малко се усетих, че ако искам да вечерям със семейството си, а не  зелце в „Пирогов“, по-разумно е аз да опъвам колана. Седнах на първата седалка до вратата и така… Аз дърпам „юздите“, народът се смее през сълзи и на качване, и на слизане. Да беше записал някой кротките коментари на тези пътници! Ама нямаше как да влючвам диктофони и телефони – трябваше да крепя вратата…

 

Блоговете – гарант за свободата на словото

26.09.2008 – от boykab.blog.bg

Блоговете са най-доброто мерило за света на реалните хора. Реалните, не казвам нормалните. Защото онези, дето са ни яхали и ни яхат – те се имат за нормални: живеят на принципа “дай, дай, дай!”.

 

Васильовден, късметите и котката

На шега или наистина бях написала между васильовденските късметчета в баничката „котенца за Джини“. Тя е бялото чудо, снимано най-отгоре в блога ми. Мислех си, че ако някой от нас изтегли това късметче, ще подновим спора за котенцата у дома и този път – може би – с някакво решение… Спорим, защото вече сме гледали четири котила на Сузи, която умря от възрастта си на 14 години. Джини е млада, много яка, много дива. Заслужава котенца, обаче аз вече съм се уморила или съм одъртяла, или нещо ме мързи… Или де да знам – липсва ми Сузи. И все не се съгласявам…

Донесох по едно време подноса с баничките, оставих го на една голяма маса и се върнах към ракийката си. Чувам зад гърба си постъргване, обръщам се и виждам Джини да си дърпа с нокътче едно парченце. Не мислех, че ще го яде, тя си краде неща за игра – маслинка, кисела краставичка, търкаля си ги по плочките и ги назначава за някакви странни мишки за часове наред. Докато скоча да я пропъдя от масата, Андро ми каза бързо: „Остави я! Да си избере късметче и тя!“ Той не знаеше какви съм ги измислила за тази Васильова баница, най-малко е вярвал, че ще има нещо като за котката.

Котката обаче си извлече от подноса парченцето с „котенца за Джини“!

Забележително кротко (защото тя е бойна котка и ако не й хареса каквото я караш да прави или да не прави, хапе и драска хладнокръвно и наказателно), та – забележително кротко тя отстъпи от парчето, вторачи се в лицето ми (а не в ръцете ми!), докато разгръщах листчето, и внимателно изслуша каквото прочетох. След това слезе царствено от масата, изгледа златооко всички и се тръшна на одеялцето да се ближе грижливо.

 

За Барак Обама и българските реакции

Без да се усещаме, сме на върха на една вълна, каквато отдавна не е имало – по важност. Ама нали сме суетни човеците, не разбираме сериозността на тази стъпка… Все тая каква ще я свърши Обама, важното е, че хората се прескочиха и избраха (1) мулат, (2) представител на обикновено семейство (не мандаринско като сем. Кенеди или сем. Буш), (3) при това на възраст – направо младеж. За хората, надскочили себе си, е важно КАКВОТО СЕ СЛУЧИ, а пък Обама ще се представи във времето колкото му е дал Господ можения или неможения.

При такова мое мнение не се съмнявам в искреността и правотата на онези мнозина, които предпочитат консервативните ценности, излъчвани от татко МакКейн.

Зверлък ме нагазва само когато чета коментари (лавинообразно срутващи се по форумите) като следния: ” Ами досега само рязаните пушки на ДПС ни оправяха, сега ще ни такова и черна карабина…” (това е някъде из dnes.bg).

Простотията безумна на нашенеца, дето само се оглежда кой и откъде ще го такова, а не се сеща, че единственото спасение е да си стане на краката и да тръгне. Не, седи като в къртичина заровен и мрънка. Сега пък американският президент му виновен, че бил черен. Кой ти гледа черен или бял, бе Ганьо, ако има очи изобщо да гледа какво прави светът?

На същия Ганьо децата немилостиво пребиха цигането Гошко – не защото е цигане, не! Ами защото е приятел с мулата Антони. Тонката и Гошко бяха по на 11 години, когато Ганьовите отрочета ги вкараха в един асаньор и пердашиха Гошко, че обичал негри… Тия отрочета Ганьови сега бълват по форумите.

На тях Господ да им бере гайлето, че е допуснал производството им…

Ние да кажем браво на ония хора, дего успяха да се огледат добре наоколо си и да преценят какво ще да е по-подходящо за тях тъкмо днес. А и браво на лидерите им – да чуете текста на Хилари Клинтън – каква аргументирана реч в призив към своите избиратели: защо да подкрепят Обама; да чуете МакКейн в деня на изборите…

Аз като ги слушах, досрамя ме, че има тук по нашите земи едни нещо човечета, на които също им викат политици… Здраве да е!

Браво на американците! Дето иначе не ги обичам хич… Поради богат опит. За този избор обаче – браво!